Мръсните тайни на BG историята: Предател ли е Никола Вапцаров?

Историята на 23 юли 1942 година остава една от най-мрачните страници в българския летопис. По обед Военно-полевият съд с председател Игнат Младенов произнася тежките присъди по дело 585/1942 г. Подсъдимите са Георги Минчев, Никола Вапцаров, Антон Иванов и Петър Богданов. Към тях се присъединяват Антон Попов и Атанас Романов. Всички те получават смъртно наказание чрез разстрел. Изпълнението на присъдата е същата вечер в 21:30 часа на гарнизонното стрелбище.

От този момент започват легендите, които вълнуват обществото и до днес. Въпросите за предателството и героичния образ на Вапцаров остават обект на спорове. Мнозина подозират поета в сътрудничество с тогавашната полиция. Следствието обаче не предоставя категорични доказателства за подобно твърдение. За да разберем истината, трябва да проследим хронологията на арестите и естеството на направените самопризнания.

На 23 юли 1942 г. Военно-полевият съд издава шест смъртни присъди за антидържавна и подривна дейност.

Разплитането на конспирацията започва месеци по-рано. Първият арестуван е Георги Иванов Минчев. Той попада в ръцете на полицията на 4 февруари 1942 г. в град Казанлък. След 22 дни на интензивни разпити, той е конвоиран до Дирекцията на полицията в София. Никола Вапцаров и Атанас Романов са задържани на 4 март. По-късно в ареста попадат Иван Масларов и Антон Попов. Петър Богданов е арестуван на 25 април. Антон Югов, известен с псевдонима Дончо, успява да избегне първоначалните удари на властта.

Държавна сигурност действа изключително методично под ръководството на Никола Гешев. Полицията анализира събраните данни и съставя пет подробни схеми на конспирацията. В началото заподозрените са само в периферията на организацията. Постепенно следователите достигат до ядрото на Военноподривната комисия на ЦК на БКП. Разпитите на Георги Минчев се оказват решаващи за успеха на полицията.

Георги Минчев е първият арестуван, който разкрива пред полицията ключови нелегални явки и лица от централното ръководство.

Показанията на Никола Вапцаров са сред най-дългите в делото. Той говори много, но споделя факти, които полицията вече знае от Георги Минчев. Минчев вече е описал подробно членовете на Централния комитет. Той е посочил лица с псевдонимите „Дончо“ и „Черньо“. Това е именно Антон Танев Гошев, който по-късно заема високи държавни постове. Минчев описва и „Лозан“, което е псевдонимът на самия Вапцаров.

Вапцаров признава ролята си в така наречената „специална работа“. Той описва срещите си с „Васил“, който всъщност е полковникът от Червената армия Цвятко Радойнов. Полицията обаче вече има информация за Радойнов от други източници. Подводничарят Васил Додов е дал подробни показания още през есента на предходната година. Той разпознава Радойнов по снимка и посочва неговия произход от Енинско.

В своите показания Вапцаров описва пътуванията си до Варна в края на 1941 г. и началото на 1942 г. Той разказва за срещи с приятели от Военноморското училище и вечери в ресторанти. Текстът му е по-скоро белетристичен и не съдържа конкретни имена на нелегални дейци, които да са непознати за органите. Поетът се представя като патриот, който вярва в победата на СССР и не приема официалната политика на България.

Във Варна по това време действат сложни шпионски мрежи. Една от ключовите фигури е Антон Макаров-Прудкин. Той е морски капитан и руски агент с дълга история. Прудкин е автор на атентата в кино „Одеон“ през 1920 г. и е превозвал евреи до Палестина. Неговата четвърта смъртна присъда е изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Подобни сложни съдби на шпиони и патриоти често се преплитат в историята, както е и при генерал Владимир Заимов.

Никола Вапцаров е получавал суми между 1000 и 5000 лева за своята нелегална дейност в полза на партията.

Финансирането на нелегалната дейност идва основно от Москва. Доклад на Държавна сигурност от края на 1941 г. разкрива финансовите механизми. Месечната субсидия възлиза на внушителните 850 000 лева. Парите пристигат чрез куриери и търговски фирми. Партията използва тези средства за закупуване на оръжие, организиране на саботажи и поддържане на нелегалния апарат. Вапцаров признава, че е получавал възнаграждение за своята техническа роля.

Месечната субсидия от Москва за издръжка на подривната дейност в България е възлизала на 850 000 лева.

Вапцаров дава интересни политически обяснения пред следователите. Той твърди, че неговата борба не е за съветска власт.

Нашата задача е не да се борим за съветска или комунистическа България, а за демократическа България.

Той дори заявява готовност за подкрепа на официалното правителство и царя. Това би се случило, ако те поведат народа в борба за национална независимост.

Ще съдействаме за обединението на всички национални сили в България, без разлика на убеждения и класа за национална независимост.

В показанията си Вапцаров описва физическите черти на своите съратници. За Антон Югов той дава следното описание:

Той е 42-годишен, слаб, къдрава коса, има и златни зъби.

За Трайчо Костов, когото нарича „Спас“, поетът казва, че има арменска физиономия и носи очила. Описва и „Стария“ (Антон Иванов) като едър мъж с бели коси и басов глас. За разлика от Вапцаров, Трайчо Костов и Иван Масларов отричат абсолютно всичко. Техните показания са едва по една страница и не съдържат никакви признания за вина.

Никола Вапцаров твърди пред полицията, че неговата цел е демократична България и национална независимост.

Случаят с Никола Вапцаров остава сложен възел от факти, идеология и лична драма. Документите показват човек, който говори много пред полицията, но рядко разкрива информация, която вече не е в ръцете на Никола Гешев. Неговата съдба завършва трагично, превръщайки го в един от най-обсъжданите образи в съвременната ни история.