Ген. Владимир Заимов: Между образа на руския шпионин и славянофилския патриотизъм
Генерал Владимир Заимов остава една от най-противоречивите фигури в българската история. Разстрелян като съветски шпионин под псевдонима „Азорски“, той твърди, че действа от родолюбие и славянофилство.
Гарнизонното стрелбище, някога стрелбище на ШЗО, на което са изпълнявани смъртните присъди на антифашистите от 1941 до 1944 г. Част от предсмъртното му писмо, започнато върху цигарена кутия. Владимир Заимов като курсант във Военното училище Снимка на генарала от полицейското му досие Анна и Владимир Заимови скоро след сватбата им
Историята на генерал Владимир Заимов остава една от най-противоречивите страници в българското минало. На 1 юни 1942 г. на 53 години генерал Владимир Заимов е разстрелян в Гарнизонното стрелбище в София. Три дни преди 84-ата годишнина от смъртта му, Столичният общински съвет преименува парк „Заимов“ на „Оборище“. Това решение дойде след бурни дебати в обществото и политиката.
Само часове след разстрела, гласът на радио „Москва“ Юрий Левитан прави историческо съобщение. Хитлер е обещал 250 000 райхсмарки за главата на Левитан. Въпреки това дикторът обявява:
„Българи, на колене! Тази нощ разстреляха великия син на България и на цялото славянство – генерала от артилерията Владимир Заимов.“
В негова чест съветските оръдия по фронтовете замлъкват за десет минути. Генералът е обвинен в шпионаж в полза на СССР. Руското разузнаване му дава псевдонима „Азорски“ за неговата скрита дейност. Арестът му е извършен на 23 март 1942 г. Веднага след това започват тежки разпити.
Основните обвиняеми по делото са Владимир Заимов, племенникът му Евгени Чимширов и Тодор Прахов. В групата участват още Никола Белопитов и няколко запасни полковници. Полицията ги познава със симпатиите им към Съветския съюз. Извън вниманието на обвинението остава ген. Никифор Никифоров с псевдоним „Журин“. Той също служи на руското разузнаване, но в друга група.
Разкриването на групата на Заимов става по нелеп начин. През февруари 1942 г. Гестапо арестува комунистически функционери в Словения. Сред тях е Стефания Шварцова, която прави пълни признания. Тя пристига в София през януари, за да установи връзка с Москва. Стефания се среща с ген. Заимов, но той не говори немски. Племенникът му Чимширов става преводач при срещата с руския военен аташе полк. Яков Савченко.
Вместо очаквания словашки куриер, на 21 март в София пристигат агенти на Гестапо. При обиските в дома на Чимширов е открита важна бележка. Тя съдържа въпроси от съветското разузнаване към генерала. Генералът предава информация за дислокацията на германските войски и датата на нападението над СССР. Москва се интересува дали Турция ще пропусне германски войски. Разузнаването пита и за тайни събрания на оста Рим-Берлин-Токио.
Заимов предава десетки съобщения до Москва всяка седмица. Той информира Яков Савченко, че Германия ще нападне СССР на 22 юни 1941 г. Пред съда генералът твърди, че е черпил сведения само от разговори с приятели. Руското военно разузнаване обаче признава тези данни за изключително ценни. Те са повлияли пряко на хода на войната в много отношения.
Връзките на Заимов със съветската легация датират още от 1935 г. Тогава той е поканен на прием при посланик Разколников. Генералът се проявява като голям поддръжник на добрите отношения между двете страни. След уволнението му от армията, контактите му със съветските дипломати се засилват. Савченко започва да му дава пари за квартири и пътувания из страната.
Генералът оценява получените суми на около 120 000 лева. Съвременни изследвания обаче сочат други факти. Генералът-патриот е получил над 300 хиляди лева за предателството! Тези средства са били предназначени за разузнавателна дейност и възнаграждения. В своите показания Заимов обяснява подбудите си със славянофилство. Той се страхува от „санкюлотско движение“ и кланета при евентуална съветска окупация.
„Аз всякога съм си мислел ако би станало, ако не германците, а друга страна в края стане победителка… Може би в един такъв случай да ни потрябват хора умерени и добре гледани от съветските власти.“
Заимов, Чимширов и Прахов са осъдени на смърт. Цар Борис помилва само последните двама. Молбата за помилване на съпругата на генерала, Ана, е отхвърлена. В защитата си пред съда генералът отрича да е шпионин. Той заявява, че шпионите служат за пари, а той не се е продавал.
„Аз не съм шпионин. Шпионите служат за пари, а аз никому за нищо не съм се продавал.“
В предсмъртното си писмо той признава, че семейството му е било в постоянен недостиг. Днес наследниците му търсят истината за генерала сред сенките на миналото. През 1945 г. тленните му останки са препогребани в Плевен. През 1960 г. там е издигнат паметник-костница в негова чест. Столичният общински съвет наскоро преименува парк „Заимов“ на „Оборище“ след бурни дебати. Този акт подчертава продължаващото разделение в оценката за неговата личност.
