Защо патриарх Кирил е маша в ръцете на Путин

Темата за отношенията между руския патриарх Кирил и Кремъл отново излиза на преден план в обществения дебат. Наскоро много анализатори коментираха позицията на българския държавен глава Румен Радев по този въпрос. Важно е да припомним събитията от 2018 г. по време на честването на националния празник на България. Тогава президентът Румен Радев остана неприятно изненадан от поведението на руския духовен водач. Българският лидер отправи към него горчиви думи. Той заяви, че го е посрещнал като духовник, а го изпраща като политик.

В поведението на руския духовен водач всъщност няма нищо изненадващо. Владимир Путин взема властта в Русия от Борис Елцин по странен начин. Историците и до днес определят този преход като загадка. Путин постепенно превръща държавата в авторитарна система. Той използва всички средства за упражняване на власт. Президентът отстранява неудобните хора и поставя свои протежета на ключови позиции. Путин лично издига руския патриарх Кирил по време на неговата интронизация на 1 февруари 2009 г. Това действие следва средновековната православна концепция за „цезаропапизма“.

Терминът „цезаропапизъм“ произлиза от латинските думи caesar и papa. Юстус Хенинг Бьомер въвежда това понятие в историографията. С него се обозначава тясната връзка между светската власт и Църквата. В тази система императорът или царят се счита за несъмнен глава на Църквата. Съществува и антагонистичен термин, наречен „папоцезаризъм“. При него църковният йерарх съсредоточава в ръцете си както духовната, така и светската власт. Цезаропапизмът се оформя теоретично в Римската и Византийската империя. Той е заложен в кодекса на император Юстиниан I Велики.

Мнозина вярват, че тази практика се появява още при Константин I Велики. По-късно Теодосий I я регламентира официално. Древната римско-византийска традиция признава идеала за „симфония на властите“. На теория това означава сътрудничество между държавата и църквата. В действителност обаче ромейските императори били пълни господари на своите патриарси. Византийският политик Георги Акрополит описва това отношение през XIII век:

Василевсите желаят патриарсите да бъдат със скромен и посредствен ум, както и лесно да се подчиняват на желанията им, сякаш те са някакви укази. Те най-често представляват хора, които са необразовани и не са смели в думите си. Хората, които са смели в преценките си, често се противопоставят на техните заповеди.

Българските царе също следвали този византийски политически модел. Те притежавали широки правомощия за надзор и намеса в църковните дела. Църковните въпроси били важна част от общата държавна политика. Българските владетели ги решавали еднолично. Това се вижда в преговорите на княз Борис-Михаил с папа Николай I. Същото личи и в кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III. В тези писма прозира волята на владетелите. В средновековна България изборът и назначението на висшето духовенство зависели изцяло от волята на владетеля.

Възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. е дело на Иван Асен II. Цар Иван Александър пък лично ръководи серия църковни събори. Понякога възниквали разногласия между царя и патриарха. При Георги Тертер І и Теодор Светослав имало сериозни конфликти. Вторият случай завършва фатално за патриарх Йоаким ІІІ. Той е екзекутиран по заповед на царя. Дейността на архиерея се разглеждала като неразривно свързана с интересите на държавата.

През XIV-XV в. православните страни губят своята независимост. Московска Русия остава последната свободна държава. Тя довежда цезаропапизма до неговия връх. Цар Пьотър I ликвидира патриаршеското управление. Той формулира новите отношения в „Духовен регламент“ от 1721 г. С този документ патриаршеската власт в Русия е ефективно премахната за дълъг период. На нейно място се създава консултативен орган, подчинен на монарха. В днешно време темата остава чувствителна, като дори патриарх Даниил подкрепи ветото върху определени мерки срещу руския църковен глава.

Архиепископ Теофан Прокопович е главният идеолог на руския цезаропапизъм. Той вярвал, че императорът е епископ над всички епископи. Според него монархът е глава не само на обществото, но и на духовенството. През 1721 г. Теофан пише книга, която обосновава тази концепция. В нея той твърди, че руският император е върховен съдия на Църквата. Членовете на Светия синод били длъжни да полагат специална клетва:

Аз, долупосоченият, обещавам и се кълна във Всемогъщия Бог, пред Неговото свято Евангелие. Изповядвам с клетва единствения и върховен Съдия на Духовния синод, Самия Всеруски Монарх, нашия Премилостив Господар.

Тази идеология остава официална до Октомврийската революция през 1917 г. Днес в Руската федерация се наблюдава странна смесица от шовинизъм и православие. Държавната идеология на Путин съчетава царски монументи с паметници на комунизма. В Екатеринбург е издигната грандиозна катедрала на мястото на разстрела на царското семейство. Членовете на фамилията Романови са канонизирани именно в епохата на Владимир Путин. Настоящата руска държавна идеология представлява синкретизъм между православие, шовинизъм и болшевизъм.

Лицето Владимир Гундяев, известен като патриарх Кирил, е активен проводник на тази политика. Мнозина духовници отбелязват, че санкциите са лични за патриарх Кирил заради неговата политическа роля. Той винаги е действал първо като политик и служител на Путин. Духовният му сан изглежда по-скоро като инструмент за влияние. Историята на цезаропапизма обяснява защо руската църква остава подчинена на Кремъл. Патриарх Кирил просто продължава една вековна традиция на пълно подчинение пред светския владетел.