Ралица Петрова за новия си филм „Лъст“: Все по-трудно живеем автентично

Режисьорката Ралица Петрова се завръща на голямата сцена с новия си пълнометражен проект „Лъст“. Филмът вече привлече вниманието на международната критика и публиката. **„Безбог“ печели престижната награда „Златен леопард“ в Локарно.** Това постижение постави Петрова сред водещите имена в съвременното авторско кино. Новата продукция направи своята световна премиера на Берлинале. Тя беше представена в престижната секция „Форум“. Там традиционно се показват едни от най-смелите филми в световното кино.

„Лъст“ разказва историята на психоложката Лилиан. Тя се завръща в България след смъртта на своя отчужден баща. Героинята трябва да уреди неговото наследство. Пътуването я среща с неизплатени дългове и болезнени семейни тайни. Лилиан се изправя пред своите най-дълбоки и потиснати страхове.

Заглавието на филма има многопластово значение. То обединява архаичния български език и плътното английско звучене. В българския език думата препраща към съблазън, изкушение и измама. Тя напомня и за поетичния свят на Димчо Дебелянов. Английското значение добавя усещане за зависимост и греховност.

„Лъст“ носи по-стар, архаичен пласт в българския език – съблазън, изкушение, измама, но едновременно препраща и към стихотворния свят на Димчо Дебелянов, както и към по-плътното звучене на английското „lust“.

Петрова споделя, че заглавието е съществувало от самото начало. То дава рамката и посоката на сценария още в начална фаза. Според нея днес живеем в свят на зависимости. Търсим постоянна валидация и искаме да бъдем харесвани. Това прави автентичния живот изключително труден. Искреността изисква голяма смелост и винаги има своята цена. Често избираме да се крием зад маски.

Режисьорката цитира книгата „The Burnout Society“ на Бюнг-Чул Хан. Авторът анализира съвременните форми на насилие и контрол. Капиталът ни задължава да се „продаваме“ постоянно. Позитивното мислене понякога се превръща в насилствен и ограбващ модел. В един момент започваме да вярваме, че целта оправдава средствата. „Лъст“ изследва изкушението да предадеш себе си в името на близостта.

Във филма тялото заема централно място в пътя на героинята. Използвана е японската техника шибари за изследване на болката. **Новият филм „Лъст“ направи световна премиера на Берлинале.** Тялото издава всички травми, които носим в себе си. Живеем предимно чрез разума, егото и интелекта. Това създава илюзия за пълен контрол над живота ни. В съвременното кино държавата често има различна роля спрямо творческия процес.

Духовните традиции поставят тялото в центъра чрез съзерцание и дишане. Петрова разказва история за възрастна индийка в гората. Жената всяка сутрин храни мравките в техните малки общества. Това е форма на дълбоко свързване с живота. На Запад рядко се отдаваме на подобен тип присъствие.

Тялото е нашата книга, нашият храм.

Тялото пази емоционална, генетична и трансгенерационна памет. Вярването в пълната ни автономност е само ограничена фантазия. „Лъст“ изследва именно формираните убеждения за нашата идентичност. Предишният филм на Петрова беше присъда над моралния вакуум. Новият проект разглежда разпада на авторитета и глада за опора.

Темата за бащата е лична за режисьорката. Тя е израснала без биологичния си баща. В живота ѝ са присъствали други важни бащински фигури и учители. Майка ѝ и дядо ѝ са изградили нейните най-опорни ценности. Дядо ѝ е бил царски офицер, икономист и франкофон. Той е бил изключително деликатен и чувствителен човек. Връзката с биологичния ѝ баща е само през изкуството. Той е бил скулптор, създаващ чиста и ювелирна красота.

Героинята в „Лъст“ започва като нежелано дете. Тя първоначално отказва наследството, което животът ѝ поднася. Този отказ задвижва основния конфликт в историята. Наследството е метафора за нещата, от които бягаме. Тези неща неизбежно ни настигат по-късно. Сметката винаги идва, независимо колко далеч избягаме. Посятото или се пожънва, или се преобразява.

За мен надеждата в един филм е единствено в осмислянето.

Петрова вярва в алхимията на болката и съпротивата. Тя превръща страданието в смисъл чрез вътрешна работа. В България я приемат често за социален реалист. В други култури я виждат по-скоро като мистик. Тя се разпознава повече във второто определение. Смисълът за нея минава през тялото и невидимото. Реалността е богата и фантазна в своята символика.

**Петрова избира писателки за главните роли в своите продукции.** В „Безбог“ участва поетесата Рене Карабаш. В „Лъст“ главната роля е поверена на Снежанка Михайлова. Тези жени познават отлично вътрешния свят на психиката. Те имат рядък капацитет за общуване в дълбините. Рене Карабаш работи мощно с езика и телесното чувство. Снежанка Михайлова умее да изнася вътрешния свят навън. Важно е търсенето на истината, защото камерата никога не прощава лъжата на екрана.

Петрова коментира и мястото на българското кино на фестивалите. Някои виждат в него само „екзотиката на Изтока“. Тя смята това определение за твърде опростяващо света ни. Творецът трябва да съзерцава своята реалност с уважение. Само така може да извлече истинска светлина и надежда. Тя цитира Райнер Мария Рилке и неговите съвети към младите поети. Човек трябва да бъде воден от своята вътрешна необходимост.

Ралица Петрова има солидно образование в Лондон. Тя завършва филмово и видеоизкуство в University of the Arts London. След това учи режисура в National Film and Television School. Нейните късометражни филми са показвани в Кан и Берлин. Дебютът ѝ „Безбог“ спечели десетки международни отличия. Проектът получи и номинация за Европейската филмова награда. Тя е активен член на European Film Academy.