Откога животът престана да бъде ценност?

Мислех да не пиша за извършеното убийство в Пловдив. Общественият дебат по случая обаче ме провокира да изразя позицията си.

Чисто правните аспекти на деянието не са в центъра на моя интерес. Това важи и за презумпцията за невинност. Случаят има висока обществена значимост. Той е достатъчно ясен, за да формира всеки собствено мнение и оценка.

Убийството е извършено от младежи между 14 и 17 години. Според изложеното деянието е извършено с особена жестокост и гавра. Личната ми и гражданска позиция е категорична. Нямам морална дилема по този въпрос.

Надявам се извършителите да бъдат третирани с цялата строгост на закона. Не приемам възрастта на обвиняемите като смекчаващо обстоятелство. В обществения разговор те често са представяни като деца. Посочва се и ролята на абдикиралата и разпадаща се държава.

Разпадът на държавата е следствие от по-ранния разпад на обществото. Той е свързан и с разрушаването на социалната тъкан. Дегенеративни процеси се наблюдават в семейството, училището и други обществени среди.

Това са факти, но не представляват оневиняващи обстоятелства. Те могат да бъдат катализатор и предпоставка. Не могат да бъдат причина, която оправдава убийство. Никой няма право да решава кой ще живее и кой ще умре.

Децата не са по презумпция добри и невинни. Сред тях също може да има социопати и психопати. Всеки насилник вероятно някога е бил и жертва. Това обаче не е морално оправдание за насилие, още по-малко за убийство.

Отдавна се наблюдава тревожна тенденция. Оправдаваме убийците на пътя. Уважаваме насилниците и мутрите. Проявяваме свръхтолерантност към агресора. Силният е на почит само защото е силен.

Животът не може да бъде оценяван според силата на агресора. Подобни обществени реакции показват дълбок проблем в разбирането за отговорността. По темата вижте и анализа за интелектуалния разпад на обществото.

Откога животът престана да бъде ценност?