Мръсните тайни на БГ история: Борбата през 1903 г. била за България или за автономна Македония?
Илинденско-Преображенското въстание израства от сблъсъка между идеята за автономна Македония и стремежа към бъдещо присъединяване към България.
Бежанци от Македония преминават в България. Иван Гарванов (вляво), сниман след конгреса в Солун, е учител в Солунската гимназия. Михаил Герджиков (в средата), а братята Димитър и Георги Общински са вляво и вдясно от него. Ген. Иван Цончев се обявява за автономия, постигната с въстание, а след това Македония да се присъедини към България.
На 3 януари 1903 г. Централният Македоно-Одрински комитет взема решение за всеобщо въстание. Целта е освобождение на Македония и Одринска Тракия.
Първоначалната идея на ВМОРО е освобождение и последвала автономия на Македония. Присъединяването към България не е непосредствената цел на организацията. Дейците се страхуват от намеса на съседните балкански държави. Опасенията им са свързани и с реакцията на Великите сили.
Този избор има своите корени в решенията на Берлинския конгрес. Той разделя земите, населени с българи, между Княжество България, Източна Румелия и Македония. След Съединението през 1885 г. националният идеал се изправя пред нова задача.
България трябва да търси подходящи международни условия за освобождението на Македония и Одринска Тракия. Предвидените реформи по член 23 от Берлинския договор обаче не се осъществяват. Високата порта не създава комисиите за изработване на органически устави.
Тези устави трябва да осигурят широко представителство на местното население. Така борбата започва още през 1879 г. с Кресненско-Разложкото въстание. То е неуспешно, защото международната обстановка не е узряла.
На 23 октомври 1893 г. в Солун е създадена Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация. Сред инициаторите са Христо Татарчев и Даме Груев. По-късно към организацията се присъединява и Гоце Делчев.
През 1896 г. са създадени седем революционни окръга. Те се простират от Одрин до Битоля. В началото организацията има представителство и в София.
На Шестия конгрес е създаден Върховният Македоно-Одрински комитет. Той е съставен предимно от офицери и емигранти от Македония. Комитетът е базиран изцяло в София и често действа в съгласие с правителството и княз Фердинанд.
Начело застава Борис Сарафов. Той заявява, че ще организира чети в България. Те трябва да преминават в Македония и да воюват срещу османската власт.
Първоначално двете организации споделят целта за автономия. Разривът настъпва след избирането на генерал Иван Цончев. Той подкрепя автономията като първи етап. След това Македония трябва да се присъедини към България.
Така се оформят две различни стратегии за бъдещето на Македония. Върховистите настояват за незабавно въстание. Централистите около Христо Татарчев, Даме Груев и Гоце Делчев искат независима автономна Македония.
Централистите настояват въстанието да започне само по тяхно решение. Те се противопоставят на действията на генерал Цончев. Разцеплението между организациите постепенно става необратимо.
На 2 януари 1903 г. дейци на Върховния Македоно-Одрински комитет се събират в Солун. Присъстват 17 души. Сред тях са Иван Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев.
Представителите решават да започнат общо въстание. То избухва през лятото, а не през планираната пролет. На конгреса в Битолския революционен окръг е определена датата 20 юли.
В Одринския революционен окръг въстанието започва на 6 август. В Серския окръг то избухва на 14 септември. Така се ражда Илинденско-Преображенското въстание.
На 19 юли професорите Любомир Милетич и Иван Георгов уведомяват министър-председателя Рачо Петров. Те искат да разберат дали България ще окаже помощ.
Рачо Петров им показва съвместна нота на Гърция и Сърбия. В нея двете държави предупреждават България за възможна атака. Те заявяват, че ще нападнат страната заедно с Турция.
Българското правителство се отказва от пряка военна подкрепа за въстанието. Междувременно турски стражар убива руския консул Александър Ростковски в Битоля. Русия отправя заплахи за военна намеса.
Великите сили заявяват, че няма да се намесват. Те настояват да бъде запазено статуквото и въстанието да бъде прекратено. Официалната българска позиция също търси европейска гаранция за християнското население.
България е най-потърпевша от „македонските размирици“ и за да се разреши „македонският въпрос“, Европа трябва да гарантира на християните там такова управление, при което те да имат правото да вземат самостоятелни решения.
Централният комитет настоява пред Великите сили за християнски главен управител. Той трябва да бъде независим от Високата порта. Организацията иска и постоянен международен контрол със санкционни правомощия.
Въстанието е прекратено на 1 октомври. Османската власт мобилизира 350 000 войници. Над 200 села са опожарени, а повече от 12 500 къщи са изгорени.
Над 4500 души са убити или изгорени живи, а повече от 70 000 остават без подслон. Около 30 000 души се преселват в България. Правителството отпуска заеми за пострадалите семейства.
Чрез Екзархията помощта достига до засегнатите райони. България издейства амнистия за над 5000 затворници и заточеници. Въпреки това въстанието не постига освобождение.
Историята показва различни представи за неговата цел. Едни виждат автономията като крайна политическа цел. Други я приемат като стъпка към присъединяване към България.
