Мистичният съветник Любомир Лулчев: Човекът, който владееше ума на Борис III

Любомир Лулчев остава една от най-загадъчните и противоречиви фигури в новата българска история. Той е известен като ученик на Петър Дънов и най-близък довереник на цар Борис III. Пред Народния съд Лулчев категорично отрича да е заемал официален пост в двореца. Въпреки защитата си, той е осъден на смърт именно в качеството си на съветник на монарха. Неговата съдба е тясно преплетена с политическите интриги и духовните търсения на епохата.

По време на съдебния процес Лулчев настоява за призоваването на ключови свидетели. Сред тях са равинът Даниел Циони и полковник Аврам Таджер. Те трябваше да потвърдят неговата роля в спасяването на българските евреи. Писателят Трифон Кунев също е трябвало да свидетелства за неговите политически убеждения. Лулчев твърди, че винаги се е противопоставял на прогерманската ориентация на страната. Като основно доказателство той предлага своя личен дневник от над 500 страници. Дневникът обхваща периода от 1937 до 1943 година и разкрива интимни държавни тайни. Тези записки обаче не успяват да го спасят от екзекуцията.

Срещите между Любомир Лулчев и Борис III рядко се провеждат в официалната обстановка на двореца. Двамата предпочитат уединението на планина Рила или спокойствието в резиденция „Врана“. В тези разговори царят е бил изненадващо откровен за своите разочарования. Борис III често се оплаквал от обкръжението си и от водещите политици. Той споделял недоволството си от министър-председателя Кьосеиванов и от Иван Багрянов. Царят наричал някои от своите приближени „шебеци“ и се оплаквал от интригите на брат си принц Кирил.

“Виждате, аз нямам хора”

, често казвал монархът на своя довереник. Лулчев се превръща в негов душеприказчик, изслушвайки дори оплакванията му от царица Йоанна. Той давал съвети не само за политика, но и за здравето на бившия цар Фердинанд. Когато Борис споменал за болките на баща си, Лулчев правилно предположил, че те идват от краката заради подаграта. Постепенно влиянието на Лулчев нараства до такава степен, че адютанти и депутати започват да му доверяват тайни.

Влиянието на Петър Дънов върху държавните дела преминава основно през Лулчев. Учителят на Бялото братство имал ясна визия за ролята на България в световния конфликт. Дънов настоявал Борис III да влезе в ролята на миротворец между Германия и Русия. Според окултния водач, това е бил единственият начин да се избегнат мащабните страдания в Европа. Лулчев предавал тези напътствия, подчертавайки, че царят трябва да служи на „закона на любовта“. Дънов обаче бил критичен към колебанията на монарха и неговата „женска линия“ в политиката.

“Ако не бяха правили тия скандали на Бялото братство, сега щяха да имат Добруджа”

, споделял Дънов пред своя ученик. Той вярвал, че държавата трябва да се управлява от морални принципи, а не от насилие. Лулчев дори запознал царя с идеите на паневритмията като метод за укрепване на нацията. Той твърдял, че другите държави ще вземат модел от България, ако тя приложи тези разумни линии на природата. Въпреки тези духовни съвети, реалната политика често принуждавала царя към трудни компромиси.

Политическите съвети на Лулчев често били популистки, но директни. Той критикувал царя за бедността на народа и съкращаването на учители. При един разговор Борис III изразил нежеланието си да свиква Народното събрание. Тогава Лулчев използвал груба метафора, за да го убеди да даде отдушник на общественото напрежение. Царят се страхувал, че германците го смятат за английски агент заради неговите колебания. При включването на България в Тристранния пакт, Борис III изпитал истински гняв към своите министри.

“Махнете ги тия говеда!”

, извикал Лулчев, когато разбрал, че Филов и Недев са обявили война на Англия. Царят обаче отговорил, че ако ги отстрани веднага, те ще го наклеветят пред Берлин. Тази политическа безизходица измъчвала монарха до самия му край. Лулчев описва Борис III като много отзивчив, но крайно мнителен и колеблив човек.

Личната история на Любомир Лулчев е белязана от поредица трагедии. Той губи съпругата си и нейния баща генерал Радойков при атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 година. По-късно втората му съпруга също е убита при неизяснени обстоятелства. Тези събития го насочват към окултизма и вярата в неговите наследствени ясновидски способности. Той твърди, че неговият дядо е бил лечител и пророк. Тези дарби му помагат да спечели доверието на царя, особено след точно предсказаната смърт на белгийския крал Алберт I.

В своите показания пред Народния съд Лулчев остава верен на себе си. Той подробно описва всяка среща и всеки разговор с монарха. Въпреки че се представя за добронамерен съветник, новата власт го вижда като опасен идеолог на стария режим. Неговата екзекуция слага край на една ера, в която мистицизмът и държавната власт са вървели ръка за ръка.