Мартеницата като нишка към дома: Историята на Силвия Брун
Силвия Брун представя книгата си „Нарекоха ме Силвия“, в която разказва за пътя от дома в Златица до Италия и емоционалната среща с биологичните си родители под знака на мартеницата.
Силвия Брун СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ Силвия с баща си Атилио при осиновяването в Златица Силвия с майка си Паола в дома в Златица Силвия с родителите си, с брат си и с Асен Марчевски в София през 2005 г. Силвия с брат си Доменико, с баща си и майка си при завръщането в България Корицата на книгата „Нарекоха ме Силвия“
В един августовски следобед на 2018 г. две жени сядат на пейка пред НДК в София. Едната е на 29 години, а другата на 44 години. Минувачите не подозират за важността на този момент. Тук се затваря един житейски кръг, започнал преди десетилетия. Това е първата среща между майка и дъщеря. Майката е родила детето си едва на 15-годишна възраст. По-късно тя го оставя за осиновяване. Над главите им от едно дърво виси мартеница. Символът на пролетта присъства в този важен момент, въпреки че е лято.
37-годишната днес Силвия Брун описва своята история в книга. Творбата носи заглавието „Нарекоха ме Силвия“. В нея тя споделя, че при срещата не е изпитвала гняв. Силвия чувства единствено огромно облекчение. Тя най-после вижда лицето, което е носила в себе си без да познава. **Книгата „Нарекоха ме Силвия“ излиза в Италия на 10 март 2026 г.** Датата отново съвпада с периода на мартениците. Силвия избира този български символ и за корицата на своята книга. Тя вярва, че мартеницата е нейната червена нишка към дома.
“Когато родителите ми са дошли в България за осиновяването, е била седмицата на Великден. Когато през 2005 г. се върнах за първи път в България с италианските си родители – отидохме и в Златица, беше пак през март, през седмицата на Великден, и пак имаше мартеници. Книгата ми излезе на 10 март 2026 г., или пак в периода на мартениците. Все едно винаги съм оставяла след себе си червена нишка, за да намеря пътя обратно по подобие на Ариадна”
Историята на Силвия започва на 5 септември 1989 г. в София. **Силвия Брун е осиновена на 1 април 1991 г. от дом „Майка и дете“ в Златица.** Италианското семейство Паола и Атилио отвеждат малкото момиче. Те живеят в градчето Сан Стино ди Ливенца близо до Венеция. Силвия израства с двама братя в новия си дом. Тя винаги е знаела, че е осиновена. Още като дете тя задава въпроси за своя произход. Тя иска да знае кои са нейните биологични родители. Силвия пътува много и живее в Англия, Америка и Германия. Тя учи езици и търси себе си по света.
През 2005 г. тя се завръща в България за първи път. Тогава тя посещава и дома в Златица. Силви Вартан: Когато се върнах тук за първи път, останах 12 дни. Плаках през цялото време, споделя подобни емоции при срещата с родината. Силвия също усеща силна връзка с българската земя.
“Това е различен аромат, нещо, което е проникнало дълбоко в сърцето ми. Можех да дишам с пълни гърди.”
Истинският поврат настъпва, когато Силвия става майка. Раждането на сина й Томазо и дъщеря й Амбра променя всичко. Тя чувства невидима връзка, която я тегли към началото. През 2018 г. тя започва активно търсене на биологичната си майка. Използва социалните мрежи и групи за помощ на осиновени лица. По това време тя посещава и психотерапевт. Тя има нужда от „емоционален парашут“ за предстоящите разкрития.
**Първата среща на Силвия с биологичната й майка се провежда през август 2018 г. в София.** Майката Магдалена разказва своята версия за събитията. През 1989 г. тя е била на 15 години, а бащата Емилиан на 19 години. Те са били женени, но обстоятелствата са били трудни. Бащата влиза в казармата и по-късно е арестуван като дезертьор. Поради тази причина той не е успял да припознае детето си. В документите за осиновяване е записано „баща неизвестен“. Разрешението за осиновяване е подписано от бабата на момичето.
Силвия не спира дотук и продължава да търси баща си. Тя научава български език, за да общува свободно. През 2020 г. тя открива и него. **Силвия се среща с биологичния си баща за първи път през юни 2021 г.** Той живее в Гърция и има други деца. Неговата история се оказва различна от тази на майката. Това разминаване кара биологичната майка да се отдръпне отново. Силвия приема това решение с разбиране.
Днес Силвия е спокойна, защото познава истината. Тя написа книгата си, за да подреди хаоса в себе си. Тя вярва, че всеки осиновен човек има право на своята история. Силвия иска да помогне на други деца и родители в подобна ситуация.
“Всеки осиновен човек има право да познава историята си – казва тя. – Тази книга за мен е като проект. Има за цел да помогне на осиновените деца да стигнат до произхода си, знаейки пред какво ще се изправят в момента, когато го направят; за трудностите, разочарованието, радостта, емоциите. Мислех си и за осиновителите, които не трябва да забравят, че осиновеното от тях дете има своето минало, своя културен багаж, че преди е било на други, че е принадлежало на друга земя, т.е. не е 100 % тяхно.”
