Защо Йотова говорила на френски в ООН и разликата между възмущението и мисленето

В социалните мрежи се появиха множество реакции за избора на Илияна Йотова да произнесе речта си пред Общото събрание на ООН на френски език. Част от коментарите представиха решението като отказ от българския език и липса на патриотизъм.

Този спор обаче изисква повече от възмущение. Той изисква познаване на фактите и на правилата, които определят работата на международната организация.

ООН има шест официални езика: арабски, китайски, английски, френски, руски и испански. Този списък не представлява класация на езиците по престиж. Той отразява институционалната история на Организацията и нейния универсален характер.

Шестте езика са едновременно официални и работни езици на Общото събрание. Това важи и за неговите комитети и подкомитети. Правило 51 от Правилника за процедурата на Общото събрание урежда този режим.

Правило 52 предвижда симултанен превод на всяко изказване от един официален език на останалите пет. Така държавите участват в международния диалог при установена езикова равнопоставеност.

Правило 53 допуска представител да говори и на език, който не е сред шестте официални езика. В такъв случай съответната делегация трябва сама да осигури превод на един от официалните езици.

Българският език не е забранен в ООН. България има право да използва своя език. Той обаче не е сред официалните езици на Организацията. Затова използването му изисква допълнителна организация на превода.

В предоставения материал се посочва и доклад на ООН с референтен документ A/72/602, приложение II. Според текста документът съдържа разходи за конференционно обслужване. Ако Йотова бе избрала българския език, кратката реч би струвала на българските данъкоплатци 12 000 долара.

Този детайл поставя спора в различна рамка. Въпросът не е дали България има право да използва българския език. Тя има такова право. Въпросът е какъв език е избран в конкретната институционална среда.

Френският е един от шестте официални езика на ООН. Той е и един от двата езика на Секретариата, наред с английския. Използва се в работата на Организацията, дипломатическите отношения и многостранните преговори.

Изборът на френски не означава отказ от българската идентичност. Той представлява използване на официален език за отправяне на послание към международната общност. Националният език и институционалният език имат различни функции.

Българският език е носител на национална идентичност. Официалният език на международната организация е инструмент за комуникация. Двете категории не си противоречат, но не са напълно еднакви.

Дипломацията не е състезание по демонстриране на патриотизъм чрез избора на език. Тя изисква представителство, съдържание и подходящ инструмент за предаване на посланието.

Реакциите в социалните мрежи показват колко лесно фактите се заменят с предположения. При избор на английски можеше да се обсъждат произношението и езиковите умения. При руски вероятно щеше да се търси геополитически знак.

Китайският можеше да бъде представен като доказателство за промяна във външнополитическата ориентация. Арабският вероятно щеше да предизвика спорове за националната сигурност и цивилизационната идентичност.

Испанският също можеше да стане повод за други внушения. Така спорът за езика лесно се превръща в спор без ясни критерии.

Критиката към съдържанието на речта е напълно допустима. Могат да се обсъждат политическите послания, националният интерес и ефективността на българската външна политика. Могат да се поставят въпроси към позициите на представителя.

Това представлява критично мислене. Но превръщането на официалния език в доказателство за липса на патриотизъм е друго. То заменя аргумента с емоция, знанието с внушение и анализа с рефлекс.

Държавността не се измерва с честотата, с която произнасяме името на родината. Тя се проявява в способността да разбираме институциите, в които представляваме България.

Българският език не става по-малко български, когато български представител говори на френски пред ООН. Националният интерес не се защитава чрез пренебрегване на установени правила. Той се защитава чрез компетентност, подготовка и съдържателни послания.

Ако обществото иска да мисли критично, трябва първо да познава правилата. Иначе политиката не се анализира. Произвежда се шум.