Театър 199 представя „Както в най-добрите дни“: Една смела и италианска история за любовта
Театър 199 „Валентин Стойчев“ се превърна в център на летния театрален живот в София с премиерата на италианската пиеса „Както в най-добрите дни“. Спектакълът на режисьора Марий Росен привлича вниманието на Gen Z поколението с честен разказ за мъжката любов, поднесен с чувство за хумор и минималистична естетика.
Театър 199 „Валентин Стойчев“ остава последният стожер на летния театрален живот в София. Повечето софийски трупи вече са на турнета или в заслужена почивка. Малкото арт пространство под земята обаче продължава своята работа с пълна пара. През целия юли театърът посреща софиянци и гости на столицата. Премиерата на спектакъла „Както в най-добрите дни“ се състоя дори по време на световното първенство по футбол. Това не попречи на интереса към постановката. Тя избухна като просеко в летен коктейл бар.
Пред театъра се образуват опашки от млади зрители от поколението Gen Z. Те често се молят за правостоящи места в препълнения салон. „Както в най-добрите дни“ пълни залата вече три поредни представления. Темата за мъжката любов е в центъра на това сценично произведение. Българският театър рядко се осмелява да посяга към подобни сюжети. Екипът на Театър 199 открива текста на 28-годишния италиански драматург Диего Плеутери. Режисьорът Марий Росен подхожда към материала изключително отговорно и смело. Текстът е поднесен с вкус, мярка и висок професионализъм.
Пиесата представлява подробна дисекция на любовта. Тя разглежда нейните етапи, форми и състояния. Спектакълът проследява срещата на двама непознати пред психоаналитик. Разказът минава през опознаването и близостта. Включва съжителството, изневерите и раздялата. Зрителите виждат етапите на копнежа и страха. В постановката няма сензация, пошлост или глуповато шаржиране на ситуациите. Всичко е любов в този текст. Това важи за хетеросексуалните и еднополовите двойки. Големият успех е представянето на сериозни теми с хумор.
Зрителите често се задавяот от смях по време на представлението. Героите нямат имена. Те са обозначени просто като А. и Б. На тяхно място може да бъде всеки човек. Героите влизат в сложен лабиринт от отношения. Те търсят отговори за своята интимност и идентичност. Смисълът на живота е основен въпрос в тяхното лутане. Използването на голи актьори на сцената е оправдано от художествената логика на спектакъла.
Актьорите Севар Иванов и Теодор Кисьов са избрани след тежък кастинг. В него са участвали над 100 кандидати за двете роли. Двамата са впечатляващи както поотделно, така и като тандем. Техният синхрон заслужава колективна театрална награда през новия сезон. Динамиката на отношенията им се изразява чрез текст, движение, танц и музика. Теодор Кисьов изпълнява поп парче на Енио Мориконе. Тази музикална вложка подсилва италианския стил на пиесата. Звученето е модерно, но с лека ретро нотка.
Севар Иванов е ученик на големия Стефан Данаилов. Той вече има солидна биография с роли като Дориан Грей и Пинокио. Теодор Кисьов е възпитаник на Ивайло Христов. Преди няколко месеца той спечели наградата „Аскеер“ за изгряваща звезда. Двамата пресъздават своите персонажи органично и с много енергия. Единият герой е интроверт. Той е затворен, скромен и тих. Другият е хиперактивен екстроверт. Този персонаж мечтае за слава в модната индустрия. Той иска бляскав живот в Париж. Единият работи като пазач в галерия. Другият е модел на Караваджо.
Актьорите играят чисто голи в продължение на повече от 15 минути. Те се намират в непосредствена близост до публиката от първите редове. Режисьорът Марий Росен избира интересен момент за тяхното събличане. Това не се случва по време на интимна близост. Героите са голи, когато единият отива на гости при родителите на другия. Този сериозен момент е пресъздаден с искрящ хумор. Той блика от всеки техен жест. Суетенето и движенията на голите тела забавляват публиката. Подобни смели решения напомнят за премиерата на „Любов и други аварии“ в Театър „София“.
Сценографията е решена чрез пълна липса на мебели и аксесоари. Пространството е обградено от чисто бели стени с овална форма. Само една лампа осветява ключови моменти от действието. Дикторски глас информира публиката за смяната на локациите. Действието се развива у дома, в музея или на улицата. Понякога героите са на две места едновременно. Актьорите разчитат единствено на своите мускули, мимики и жестове. Те често слизат сред публиката и се връщат обратно на сцената.
Костюмите в постановката са семпли, но носят символно значение. В определени моменти актьорите разменят дрехите си. Това символизира тяхното пълно сливане или загуба на идентичност. Две бели ризи отвеждат персонажите на сватба. Две черни вратовръзки маркират присъствието им на погребение. Всичко в спектакъла се върти около любовта и човешката близост. Историята започва с намерено на улицата късметче от кафе. Театър 199 предлага истински късметчета и на своите зрители, които купуват хартиени програми.
Текстът на Диего Плеутери прекосява десетки години и хиляди километри. Актьорите слизат сред публиката и се връщат на сцената. Текстът прекосява десетки години и хиляди километри. Разстоянието постоянно събира и дели двамата герои. Спектакълът е доказателство за силата на минималистичния театър. Публиката остава очарована от искреността и енергията на Севар Иванов и Теодор Кисьов. Това е разказ за копнежа, страха и приятелството в най-добрите им дни.
