Село Доброван: Живата памет на едно изчезнало място край Поморие

Село Доброван край Поморие изчезва от географските карти преди шест десетилетия. Днес от селището е останала само една необитаема къща. Преди повече от 60 години селото официално е закрито и остава без жители. Някога тук са кипели живот и просвета в близо 60 домове. Училището е разполагало с две класни стаи за местните деца. Сега по тези поляни липсват улици и детски глъч. Въпреки това духът на мястото остава жив чрез народните песни.

Народно читалище „Възраждане – Доброван – 2013 г.“ пази спомените за това място. Организацията функционира активно, макар да няма собствена сграда в самото село. Институцията всъщност развива своята културна дейност в близкото село Бата. Кольо Николов, председател на НЧ „Възраждане – Доброван – 2013 г.“, вярва в силата на споделената идея.

Много хора си мислят, че читалището е една сграда – не. Читалището е една организация от хора, които вярват в една идея и я осъществяват на практика. Прославяме Ваяшкия фолклор и конкретно песните на Доброван.

Групата за автентичен фолклор „Калгамач“ съхранява оригиналното звучене на региона. Ганка Динева подчертава значението на приемствеността между поколенията. Втора поредна година към фолклорния състав се присъединяват младежи, включително четири момичета и четири момчета. Това гарантира бъдещето на местните традиции и автентичното пеене.

Всичко при нас е автентично. Няма ни най-малкото преправяне. Втора година имаме попълнение от младежи. Имаме 4 момиченца и 4 момченца, които идват с нас.

Младите изпълнители като Красимир изпитват носталгия по миналото на Доброван. Той разказва за музикалната дарба на старите жители. В почти всяка къща в селото е имало музикант, владеещ кавал, гайда или свирене на листо. Красимир Атанасов от група „Калгамач“ се опитва да усвои специфичната местна свирня.

Ако не може да свири на кавал – на гайда. Ако не може да свири на гайда – с уста. Ако не може с уста – на листо. Музиканти хора. Опитвам се да усвоя свирнята за региона, за да я поддържам, един вид да я запазя.

Бившите жители също се завръщат към своите корени. Лючка Петрова е сред последните хора, живели в Доброван. Тя посещава родните места с вълнение и радост. Спомените за игрите и песните ѝ носят духовно изцеление.

Липсва ми. Много ми е хубаво днес, нищо не ме боли. Оздравях като се качих. Светло ми е, хубаво ми е. Играла съм, пяла съм.

Историята на Доброван отразява по-широк интерес към обезлюдените български села. Районът привлича внимание и със своите природни забележителности. Край селото се намират прочутите „Скални гъби“, които са важна част от местния пейзаж. Културната памет успешно замества липсващата демографска основа в региона. Местните фолклорни групи пазят регионалните песни като част от националната идентичност. Докато името на Доброван се споменава с обич, селото ще продължи да съществува.