Павел Койчев: Рядко харесвам творбите си. Не мога да достигна идеала
Павел Койчев представя „Четирите елемента“ в СГХГ. Скулпторът говори за самокритичността, страха, интуицията и невъзможния стремеж към идеала.
Скулпторът Павел Койчев представя изложбата „Четирите елемента“ в Софийската градска художествена галерия. Експозицията е създадена специално за пространствата на СГХГ. Тя беше открита на 15 септември 2026 г. и ще остане там до 8 ноември.
Изложбата включва четири тематични скулптурни инсталации с над 30 фигурални елемента. Те са свързани с огъня, водата, земята и въздуха. Петият елемент е човекът, който постоянно се опитва да подреди света около себе си.
За Койчев човекът е едновременно главен герой и жертва. Скулпторът разглежда тази двойственост чрез образи, материали и пространствени решения. Той продължава да търси формата, която може да поражда други форми.
След 42 изложби и над 1300 скулптури Койчев признава, че всяка нова експозиция му носи притеснение. Причината остава същата — разстоянието между направеното и личния му идеал.
„За всяка изложба се притеснявам. Защото знам, че не съм го направил така и никога няма да го направя така, както аз си представям голямото изкуство. Но почтено се трудя.“
Той определя самокритичността като необходима част от работата. Според него само времето може да покаже стойността на едно произведение. Художникът не вярва в окончателната лична оценка.
„Четирите елемента“ е 42-рата изложба на Койчев. Той отделя поне година за подготовката на всяка скулптурна експозиция. Понякога създава по една или две изложби годишно.
За Койчев основният въпрос в изкуството е „Как?“, а не само „Какво?“. Темата може да се повтаря, но пластичното решение трябва да бъде различно. Той признава, че след повече от 1300 скулптури повторението се превръща в постоянна опасност.
Сред малкото творби, които харесва, е скулптурата на Ной. Койчев смята, че е успял да улови неговата ширина, отговорност и митично присъствие. Потопът присъства в замисъла още от началото на работата.
В изложбата важна роля има и водата. Художникът дълго обмисля ковчега на Ной, докато една нощ не му хрумва идеята за гумена лодка. Той не получава творческите си решения насън, но често се събужда с образи на форми и материали.
Койчев признава, че работи прекомерно. Почти няма почивни дни и разчита на съпругата си Калина да го откъсва за кратко от ателието. Според него съзнанието трябва да се изчиства, защото постоянната обсебеност от работата може да стане опасна.
„Рядко си харесвам нещо, което съм направил, защото все не мога да стигна идеала си“, казва скулпторът. Той оставя творбите си без особено привързване, веднага след като изложбата приключи. Не обича да се връща към архива, защото това може да доведе до самоцитиране.
За него няма материал или тема, които да са неподходящи за изкуството. Всичко зависи от начина и от човека, който работи с тях. Пространството обаче остава най-голямото изпитание.
„Намесата в Божието пространство винаги е проблематична“, заявява Павел Койчев. Според него природата е съвършено създадена, а човешките намеси неизбежно внасят дисонанс. Именно външното пространство го предизвиква, защото там трябва да направи добавеното творение красиво.
Той разчита най-вече на интуицията. Разумът, биографията и целият натрупан опит също участват, но усещането за обема остава решаващо. Койчев нарича това „номерът на китайката“.
Размислите му за човека и страха продължават темите от предишния му разговор за ужаса пред битието. В новата изложба човекът се оказва между четирите стихии не като господар, а като жертва.
„Ние гребем, защото сме ужасени. Страхотно е. Така е.“
Койчев вижда в таланта нещо, което изкуственият интелект не може да обясни. Науката се основава на опита, докато дарбата остава неуловима. Той предупреждава, че всяко човешко творение има две страни и изисква внимание.
В ателието си скулпторът работи всеки ден. Движещото го чувство не е суетата или стремежът към име. Това е усещането, че времето не достига.
„Не се насилвам, но какво да правя друго, не е за суета и име. Карам го с основното чувство, че няма време. No time, както казват на английски.“
