Още веднъж за „македонския идентитет“ и сърдните на министър Муцунски

Реакцията на външния министър на РСМ Тимчо Муцунски предизвика сериозен обществен интерес миналата седмица. Той изрази недоволство от думите на своя български колега Велислава Петрова-Чамова. Тя заяви, че в дипломацията трябва да се използва определението „северномакедонски“. Този спор отново постави на дневен ред въпроса за историческата истина.

Историческите примери показват как са се определяли предците в Македония преди няколко десетилетия. Човечеството отдавна използва печата като инструмент за удостоверяване на истината. Печатът служи за заверка на правдивостта на всеки документ. Българските царе са скрепвали своите грамоти със златни печати, наречени хрисовули. Без тях даренията за манастири и селища са били невалидни.

През ХІХ век българите отлично осъзнават ролята на удостоверяващия печат. Националните общини, читалища и църковни настоятелства първо са изработвали свои печати. Те са доказвали автентичността на документите. Печатите са показвали на света съществуването на българския народ.

Акад. Йордан Иванов проучва българските старини в Македония след 1903 година. През 1931 година той издава капиталния труд „Български старини из Македония“. Акад. Йордан Иванов документира стотици български печати в Македония в своя труд от 1931 година. Иванов публикува важни документи, които по-късно са унищожени от чужди окупатори.

В своите изследвания Йордан Иванов описва националното самосъзнание чрез печатите:

„Македонските българи през турското робство си служели било с лични, било с дружествени печати… Българските църкви, монастири, църковни общини и еснафи захванаха да се именуват „български“ и на своите печати. Това говори за събуждането и закрепването на националното чувство у македонските българи.“

Историческите факти са категорични. През 1817 година българските шивачи в Солун създават еснаф. В тяхната кондика е записано:

„Еснавъ терзıи бугарски у Солунъ.“

Жителите на Велес през 1845 година използват училищен печат. На него се чете надписът:

„Велешкото българско училище, 1845.“

Подобен е случаят и в село Бошино до Велес. Техният печат гласи:

„Печатъ: Башовското българско училище, 1845.“

Прилепските шивачи поставят надпис над вратата на Трескавечкия манастир през 1867 година. Той гласи:

„Иждивениемъ болгарскиот терзийски еснафъ, 1867.“

Българските хлебари в Битоля също използват печати на български и турски език. През 1867 година техният печат е с надпис:

„Битоля+български симитчийски еснафъ, 1867.“

Кръчмарският еснаф в Прилеп през 1860 година се именува „Еснавъ анджийски, български“. Битолският папукчийски еснаф от 1870 година също е обозначен като „Болгарски“.

Множество общини и читалища следват този пример. Солунската българска община и Щипското българско духовно правление използват ясни национални обозначения. В списъка влизат още общините в Крива Паланка, Воден и Ваташа.

Важен документ е „Мемоарът на българските църковно-училищни общини в Македония“ от 20 май 1878 година. Мемоарът от 1878 година е подписан от 21 български общини в Македония. Това е протест срещу Великите сили с искане за присъединяване към българската държава.

Подписи и печати поставят представители на общини от всички краища на Македония. Сред тях са Скопие, Прилеп, Битоля, Неготино и Гевгелия. Печати поставят също Кукуш, Солун, Тетово, Куманово и Неврокоп. Щип, Сяр и Драма също потвърждават своята българска идентичност.

Днес външният министър Тимчо Муцунски заема различна позиция. В интервю за „360 степени“ той заяви, че не разбира термина „съвременна македонска идентичност“. Външният министър на РСМ Тимчо Муцунски нарече опитите за редефиниране на македонския идентитет „срамни“. Той критикува активността на България в Европейския парламент.

Муцунски твърди, че конституционните промени няма да станат по-лесни след местните избори. Правителството в Скопие настоява за „отложено прилагане“ на промените. Преговорната рамка за ЕС изисква вписване на българите в конституцията на Северна Македония. Това е условие, прието от държавите членки на Европейския съюз.

Еврокомисарката Марта Кос подчерта, че идентичността не е предмет на политическо решаване. В същото време проф. Спас Ташев посочва правни документи на ЕС. В тях втората страна е наречена именно „северномакедонската страна“. Историческите факти и международните договори остават водещи в този спор.