Истории от Дома на ветераните на културата: Животът на Методи Савов, Христо Петров и Величко Хинов

В покрайнините на София петима представители на българската култура прекарват своите старини в тишина и достойнство. Те обитават единствения в България Дом на ветераните на културата и изкуствата. Животът им днес е скромен, но духът им остава извисен и несломим. Тази институция е жизненоважна за социалната грижа към възрастните творци в страната. Тя функционира не само като място за настаняване, но и като общност за хора с различни биографии.

Сред обитателите е легендарният алпинист Методи Савов. Той е част от първата българска експедиция до Еверест през 1984 година. В тази историческа мисия Савов влиза в ролята на оператор. Той заснема безценни кадри от пътя към най-високия връх на планетата. Работата му в екстремни условия е истински подвиг на волята.

Не можах да заснемам всичко, защото горе на 8000 метра с голи пръсти да сменяваш лентата, това е ад. Няма въздух, няма нищо. Единствено искаш да слизаш надолу, това е. Величието, както се казва, идва на по-късен етап, като седнете на софрата.

Днес Методи Савов споделя ежедневието си с други ветерани под общия покрив в София. Той приема своята съдба с философско спокойствие. Алпинистът отбелязва своя 79-и рожден ден в дома. Въпреки приноса си към националната памет, той се сблъсква с горчивата реалност на прехода.

Както се казва, така ми е било писано. До голяма степен и съдба.

Савов споделя, че е пенсиониран по закона за особени заслуги. Въпреки това неговата пенсия остава крайно недостатъчна за нормален живот. Ветерани на културата живеят в дом за възрастни именно поради подобни финансови затруднения. Творецът е притежавал ателие, но липсата на средства го принуждава да потърси подслон в институцията.

С обица се отнасяме към буквите, към изреченията, към нашите поети, писатели и така нататък, към художници, които са направили много неща за тази… казвам държава, въпреки че го казвам с неприятно чувство – държава. Аз съм пенсиониран по закона за особени заслуги. Една мизерна пенсия. Аз имах едно ателие, където живея. Обаче нямам пари да живея там. И затова дойдох тук.

Планината оставя траен отпечатък върху тялото и душата му. Любовта към върховете му коства част от стъпалата заради измръзвания. За него природата остава символ на свободата и величието.

Измръзнах. От любовта към планината ми отрязаха част от стъпалата. Планината ми даде простор. Даде ми свобода. Даде ми самота, когато съм искал да бяда сам. Планината е велика природа и човек, който го усети, той я носи в себе си до края на дните си. Преди в планината от студ виехме като вълци, а сега от болки пак вием. Казвам, за мен всеки ден е радост.

В съседство с него живее рок-музикантът Христо Петров. Той избира дома след тежка лична загуба. Самотата го притиска, след като губи цялото си семейство. Тук той намира среда от съмишленици и артисти.

Аз работих доста сериозно. Притисна ме фактът, че останах сам. Аз имах много здраво семейство. Всички измряха. Тук имам пълна свобода. И фактически се чувствам много добре, защото съм сред артисти.

Музикантът не крие разочарованието си от състоянието на културата в България. Според него творците често са оставени да се справят сами със собствени усилия.

Всичко е трудно по принцип във България. Не става въпрос само за поп и рок музиката. Културата е много трудна във България. Всичко е едно и също. Когато кажат: „Нямаме пари, не можем“. Ние всичко правим със собствени усилия.

Ветераните разчитат на дарения за подобряване на битовите условия в сградата. Право на престой имат културни дейци, които могат да се обслужват сами. Директорът Галина Алтимирска полага огромни усилия за ремонта на стаите.

Хора, които идват тук, които милеят за възрастните хора, ветерани на културата, имат добри сърца. Малко по малко, стая по стая, успяваме да ремонтираме с даренията. Вече 10 стаи направихме, за което съм благодарна.

Величко Хинов е най-възрастният обитател на 88 години. Публицистът и писател вярва, че словото е неговото истинско убежище. Той призовава за пазене на чистотата на българския език.

Свободата тя винаги ни е липсвала. Преди всичко човек трябва да се освободи вътрешно от себе си и тогава да помага на другите. В момента най-важна е благата дума. Може би най-нужното нещо в момента на хората е в общуването им. Българският език сплита езика на някои хора и трябва да се чисти непрекъснато от чуждици, от едно отношение на небрежност. Езикът е най-важното нещо.

Ниските пенсии и липсата на средства принуждават изтъкнати творци да търсят подкрепа в тази институция. Историята на тези хора подчертава нуждата от обществен дебат за достойното остаряване на българските артисти. Творците в дома пазят надеждата, че времето няма да заличи дирята им.