Един ден на една другарка: Как социализмът преобрази българската жена
Разберете как социализмът превърна българската жена в „другар“ и шлосер. Историята на списание „Жената днес“ и изложбата в София разкриват метаморфозите на нежния пол.
Преди по-малко от половин век същата тази жена е била…“другарка”. Социализмът е налагал норми как да се държи, каква професия да избере и дори как да се облича и отглежда децата си. СНИМКИ: РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ СОФИЯ Ежедневието на работещата жена при социализма е натоварена – служебни задължения, обществена дейност, дом, семейство, деца.
Днес обръщението „госпожо“ е напълно естествено в магазина, трамвая или театъра. Преди по-малко от половин век обаче тази дума е била опасна и е можела да доведе до изпращане в лагер. Тогава единственото позволено и идеологически правилно обръщение е било „другарко“. Социалистическият строй налага строги норми за поведение, избор на професия и дори начин на обличане.
Тези метаморфози са във фокуса на изложбата „Аз, когато бях другарка“. Експозицията в Регионалния исторически музей на София ще остане отворена за посетители до края на 2026 г. Тя проследява развитието на жената на работното място, на улицата и в семейния уют. Професионалното израстване на жените през този период е неразривно свързано с държавната идеология.
Еманципацията на българката след 1944 г. следва съветския модел на модернизация. Социалистката Клара Цеткин твърди, че жените не могат да бъдат свободни без социализма. Георги Димитров подкрепя тази теза с прочутото си изказване:
Жената е другар! Жената е човек! Жената е майка!
Тази мисъл на практика прокарва концепцията за новия човек в обществото. Партията изисква от жените да бъдат смели, решителни и упорити. Държавата се нуждае от огромна работна ръка за развитието на тежката промишленост. Жените масово навлизат в професии, които преди са били запазена територия за мъжете. Теодора Мешекова, главен уредник в Регионалния исторически музей на София, обяснява причините за този процес:
Необходимостта от работна ръка с оглед на желанието в България да се развива приоритетно тежката промишленост и строителството допринася за тази тенденция
Жената става равноправна труженичка, която гради комунистическото бъдеще рамо до рамо с мъжа. Очерците от онова време описват как дамите сами изпитват влечение към тежките машини. Те мечтаят да управляват влакове, трактори и сложни заводски съоръжения. Списание „Жената днес“ описва промяната във външния вид през 1953 г.:
Предишната дребничка жена е станала широкоплещеста, погледът е уверен, стъпките спокойни
Въпреки пропагандата, жените често се сблъскват с насмешки от своите колеги мъже. През 1961 г. читателката Д. Рачевска споделя горчивия си опит в писмо до редакцията:
Аз съм шлосер. Обичам професията си и я работя с желание. Но моите съквартиранти ми се присмиват и ми подхвърлят подигравателни забележки като юнак с панталоните, юнак с мъжката професия.
Редакциите на вестниците винаги защитават „мъжките момичета“. Панталоните се обявяват за удобни, а трудът – за единствено мерило за стойността на човека. Списание „Жената днес“ се превръща в основна трибуна на този нов модел, достигайки тираж от 500 000 бройки. Първоначално изданието е трябвало да се казва „Отечественофронтовка“.
Ежедневието на работещата жена при социализма е натоварено – служебни задължения, обществена дейност, дом, семейство, деца.
Днес дискусиите за равнопоставеността продължават в нов контекст. Съвременните изследвания на доц. д-р Татяна Стоичкова показват, че социалистическата иконография е създавала образи на икономически независими жени. В наши дни разликите в заплащането често се дължат на сегментирания по пол пазар на труда. Въпреки това историческият пример на „другарките“ остава ключов за разбирането на българската модернизация.
