Психотерапевтът Ирена Соколова: Лицето е бойно поле за справяне с вътрешен дефицит

Психотерапевтът Ирена Соколова разкрива дълбоките психологически причини, които стоят зад манията по естетичните корекции. Според нея съвременната българка често превръща лицето си в проект за моделиране. В последните години лицето вече не се възприема като природна даденост. То се коригира, подобрява и дори конструира наново чрез филъри и операции. Устните се уголемяват, скулите се повдигат, а линията на челюстта се изостря целенасочено.

Зад тези интервенции обаче стои фундаментален въпрос за личностната идентичност. Психологически лицето е мястото, където се срещаме с другите хора. То отразява нашето първоначално усещане за себе си, формирано още в ранното детство. Ако погледът на майката не е бил достатъчно приемащ, в психиката остава болезнена празнина. Корекциите на лицето често са опит за запълване на вътрешна празнина от липса на ранно приемане. Те представляват външен отговор на сериозен вътрешен дефицит и несигурност.

Особено внимание Соколова обръща на масовото уголемяване на устните. В символен план те са свързани с най-ранните преживявания на удоволствие и сигурност. Те са границата между вътрешния свят и външната среда.

Когато устните се уголемяват до деформация, това само прилича на естетически избор, но е неистовото желание да бъда видян, желан, приет

казва психотерапевтът. Това е несъзнаван опит за усилване на способността да се задържи вниманието на другия. Парадоксът е, че със засилване на изкуствената форма се губи автентичната свързаност.

Често тези промени са свързани с натиска на съвременната култура и социалните мрежи. Потребителите постоянно се сравняват с нереалистични филтрирани образи, а не с истински хора. Това е част от по-широкия дебат между свободата да сме себе си и натиска да сме идеални. Когато външният образ започне да регулира вътрешното усещане за стойност, самокритичността изчезва. Тогава корекциите се превръщат в зависимост, носеща само краткотрайно облекчение.

Соколова разграничава два основни вътрешни конфликта, които диктуват избора на корекции. Травмата от изоставяне често води до прекомерно уголемяване на устните за привличане на внимание. При нея водещ е страхът от загуба на връзка и емоционалната празнота. Човек се опитва да увеличи своята „желаност“ чрез символно усилване на зоните за контакт. Травмата от отхвърляне диктува стремеж към „правилност“ чрез подчертани скули и челюсти. Тук целта е постигане на контрол и съвършенство чрез изчистени контури и структура.

Тези процеси често напомнят на други крайни стремежи към физическа трансформация. Подобни механизми се наблюдават и при луксмаксингът – манията за перфектния мъж, където стремежът към идеални черти става водещ. Лицето се превръща в психосоматично поле за разиграване на дълбоки вътрешни конфликти. Без вътрешен критерий границата между подобрение и деформация се размива напълно. Вулгарността всъщност е симптом на загубена вътрешна мярка и стабилно чувство за „Аз“.

В този контекст корекциите се превръщат в съвременен език на болката. Те разказват за нуждата на индивида да бъде харесан и избран от обществото. Дълбоко в себе си хората не вярват, че могат да бъдат приети с истинските си лица. Най-важният въпрос остава какво в човека не е било прието, за да изпитва нужда от корекции цял живот.