Предателството на фаворит разтърсва Иван Александър в края на живота му

В края на своя живот цар Иван Александър е изправен пред тежко изпитание. Неочаквано предателство от негов близък фаворит разтърсва управлението му. Теодосий Търновски, исихаст и съветник, изненадващо застава на страната на Константинопол. Това събитие се случва на фона на нарастващата османска заплаха и изострянето на отношенията с Византия.

През 1354 г. османската армия трайно стъпва в Европа, преминавайки Дарданелите. Започва мащабна офанзива, която отнема значителни територии. Източна Тракия, Родопите и Беломорието попадат под османски контрол. Нападенията достигат Комотини и Ксанти, Източните Родопи също са завладени. Най-големият византийски град в Тракия, Адрианопол (Одрин), е под блокада. Българските градове в Тракия и по Черноморието са в не по-добро положение.

През март 1362 г. умира Орхан, синът на основателя на Османската империя. Това събитие обаче не води до отслабване на османския натиск. На престола се възкачва Мурад I Худавендигяр, което означава „Богоподобен“. Той става първият султан и осъществява огромни завоевания в Европа и Азия. Тези събития би трябвало да мобилизират балканските владетели. Вместо общи действия срещу османците, между България и Византия избухва конфликт.

Спорът възниква по един на пръв поглед незначителен въпрос. В него обаче е замесен приближен духовник на цар Иван Александър – исихастът Теодосий Търновски. През предходните години българският владетел е вярвал безрезервно на своя фаворит. Теодосий ръководи църковни събори, строи църкви и манастири, и до голяма степен направлява политиката.

Всичко започва с писмо от Вселенския патриарх Калист през 1361/1362 г. То е адресирано до двама неназовани духовници от Търновград. Първият вероятно е самият Теодосий. Документът е отговор на доклад-прошение, което днес не е запазено. В него главата на Вселенската църква открито критикува българския патриарх Йоаникий II. Обвиненията са, че не спазва православните канони. Българските свещеници не кръщават децата по правилата, а в църквите не използват свещено миро от цариградската „Св. София“. Главното обвинение е, че българските духовници не споменават имената на първите четирима православни патриарси.

Калист директно обижда българския архиерей и целия клир. Той заявява, че Йоаникий е получил правото да се нарича патриарх само по снизхождение. Също така и по молба на българския цар. Калист твърди, че българският патриарх не е равен на другите православни патриарси. Той е подчинен на Константинопол. Патриарх Калист заплашва с обявяване на схизма, ако не се вземат мерки. Това е явен опит за намеса във вътрешните работи на царството.

Реакцията на Иван Александър и Синода в Търновград не е известна. Информация дава Житието на Теодосий Търновски от патриарх Калист. След всички благодеяния от царя, исихастът неочаквано напуска поста си. Той е игумен и пръв съветник на владетеля. Заедно с четирима свои ученика, Теодосий се отправя към византийската столица. Формален повод е влошеното му здраве. Самият Калист обаче подчертава истинските причини:

да ме види като Вселенски патриарх и да получа благословение; друго като съученик, [с когото] единомислено послужихме на общия ни отец, блажения Григорий Синаит; и трето да получи дара и духовното благословение на светейшата Божия Църква и нейния свещен Синод, както сам казваше в своето писмо.

От Житието става ясно, че между двамата е съществувала редовна преписка. Това се случва въпреки сериозните различия между двете църкви. Калист изпитва огромна радост, получавайки писмото. Веднага информира своя Синод. След пристигането на Теодосий в Константинопол, той е настанен в покоите на Калист. Двамата веднага започват да обсъждат канонични въпроси. Сред тях е и този за светото миро от „Св. София“. Тогава българинът изповядва пред патриарха, че:

не е сигурен по отношение на помазанието с великото свето миро поради далечното разстояние и недостига на великото миро и молеше добрия пастир да му даде просветителното помазание (…), затова Теодосий и учениците му бяха помазани от патриарха, както има обичай да помазва светата Божия Църква.

Този пасаж не оставя съмнение кой е писал доноса до Вселенския патриарх. Вместо да защитава българската църква и интереси, Теодосий Търновски застава на страната на ромеите. Житието на Калист показва и отношението на българската страна. Монахът отпътувал с учениците си,

въпреки че търновският патриарх никак не беше съгласен.

Мнението на цар Иван Александър едва ли е било различно. Той явно се е чувствал предаден от своя фаворит.

Теодосий Търновски умира на 27 ноември 1363 г. Веднага след това византийският император Йоан V Палеолог предприема поход срещу българските крепости по Черноморието. Хронистът Йоан Кантакузин не определя точно причината. Той пише:

…защото имаше някакъв спор между него и царя на мизите (българите – Н. О.) Александър.

Логично е да се запитаме дали не става дума за описаните теологични спорове. Те вероятно са били видимата част от айсберга на политическите противоречия между България и Византия.

Така избухва войната, последна в съперничеството между двете империи. Василевсът завладява Анхиало и обсажда Месемврия (Несебър) откъм сушата. Той построява кула на провлака към крепостта. Византийският флот блокира крепостта откъм морето. Обсадата е тежко изпитание за жителите.

Големият недостиг на вода измъчваше защитниците много – разказва Йоан Кантакузин, – защото те черпеха вода от някакъв извор извън града. Тогава обаче, възпирани от ромейската войска, използваха каквато вода имаше в града – в малко количество и лоша.

Иван Александър прави всичко възможно да помогне на защитниците. Първо изпраща войски от собствената си армия. След това, по примера на Йоан Кантакузин, използва турски отряди. Той

ги привлича с пари.

Битката става ожесточена. Ромеите са притиснати от две страни пред крепостта. Летописецът обрисува картината ясно:

императорът обсаждаше усърдно защитниците и се сражаваше упорито срещу външните неприятели.

Закономерно се стига до мирни преговори. Йоан V Палеолог разрушава кулата, сваля обсадата и се оттегля. Цар Иван Александър му възстановява изразходваните средства. Между двете страни се установява крехък мир, до поредното настъпление на турците.