Последната война на България с Византия: Предателство и османска сянка

Българо-византийските войни, продължили векове, достигат своя последен акт в средата на XIV век. Този конфликт не само улеснява османското проникване на Балканите, но и подчертава трагичното разединение на балканските държави пред общата опасност. Тези вековни сблъсъци, водени от Крум и Симеон Велики, през битки като Ахелой (917 г.) и Беласица (1014 г.), допринасят за изтощението на двете империи.

През 1354 г. османската армия трайно стъпва в Европа, преминавайки Дарданелите. Последващата офанзива води до завладяването на Източна Тракия, Родопите и Беломорието. Османските орди достигат Комотини и Ксанти, а Източните Родопи са овладени. Византийският център Адрианопол (Одрин) е почти напълно блокиран. Българските градове в Тракия и по Черноморието също са под заплаха.

През март 1362 г. умира Орхан, син на основателя на Османската империя. Наследява го Мурад I Худавендигяр, който става първият султан. Той продължава османската експанзия в Европа и Азия. Вместо да обединят сили срещу османската заплаха, България и Византия влизат в нов конфликт. Повод за това става сравнително незначителен въпрос, свързан с Църквата.

В основата на спора вероятно стои исихастът Теодосий Търновски, приближен на цар Иван Александър. В края на живота си Иван Александър е предаден от свой фаворит. През предишните години българският владетел е имал пълно доверие на Теодосий, който ръководи църковни събори и направлява политиката. Допълнителен контекст показва, че византийските източници често разглеждат българските земи като временно отстъпени. Те целят тяхното връщане под контрол, което е постоянна причина за напрежение.

Всичко започва с писмо от Вселенския патриарх Калист от 1361/1362 г. до двама търновски духовници. Единият от тях вероятно е самият Теодосий. В писмото Калист критикува българския патриарх Йоаникий II за неспазване на православните канони. Обвиненията включват неправилно кръщаване и неизползване на свещено миро, приготвено в цариградската „Св. София“. Основното обвинение е, че българските духовници не споменават имената на първите четирима православни патриарси в службите си. Калист обижда българския архиерей, заявявайки, че правото му да се нарича патриарх е дадено само по снизхождение. Той заплашва с отлъчване на българската църква.

Това е явна намеса във вътрешните работи на България. Реакцията на Иван Александър не е известна. Житието на Теодосий Търновски от патриарх Калист разкрива повече. След всички добрини от царя, Теодосий неочаквано напуска манастира и заминава за Константинопол. Формалният повод е влошено здраве, но Калист посочва други причини:

…да ме види като Вселенски патриарх и да получа благословение; друго като съученик, [с когото] единомислено послужихме на общия ни отец, блажения Григорий Синаит; и трето да получи дара и духовното благословение на светейшата Божия Църква и нейния свещен Синод, както сам казваше в своето писмо.

В Константинопол Теодосий изповядва пред патриарха свои съмнения относно светото миро. Той и учениците му са помазани от Калист. Този пасаж показва, че Теодосий Търновски застава на страната на ромеите. Мнението на цар Иван Александър едва ли е било различно. Той вероятно се е чувствал предаден от своя фаворит.

Теодосий Търновски умира на 27 ноември 1363 г. Веднага след това византийският император Йоан V Палеолог предприема поход срещу българските крепости по Черноморието. Хронистът Йоан Кантакузин отбелязва:

…защото имаше някакъв спор между него и царя на мизите (българите – Н. О.) Александър.

Вероятно теологичните спорове са били само видимата част от политическите противоречия.

Така избухва последната война между България и Византия. Императорът завладява Анхиало и обсажда Месемврия (Несебър). Той изгражда кула на провлака към крепостта, а византийският флот блокира града откъм морето. Обсадата е тежка за жителите, страдащи от недостиг на вода.

Големият недостиг на вода измъчваше защитниците много – разказва Йоан Кантакузин, – защото те черпеха вода от някакъв извор извън града. Тогава обаче, възпирани от ромейската войска, използваха каквато вода имаше в града – в малко количество и лоша.

Иван Александър изпраща войски и за първи път използва турски отряди, привличайки ги с пари. Битката е ожесточена. Ромеите са притиснати между крепостта и българската армия.

императорът обсаждаше усърдно защитниците и се сражаваше упорито срещу външните неприятели.

В крайна сметка се стига до мирни преговори. Йоан V Палеолог разрушава кулата, сваля обсадата и се оттегля. Цар Иван Александър възстановява военните разходи на византийския император. Установява се крехък мир. Този конфликт е описан като „семейна кампания“ в някои исторически дискусии, подчертавайки малкия мащаб и участието на наемници. Въпреки мирния изход, той е предвестник на следващото, фатално настъпление на османците.