От дървено конче до таблет: Еволюцията на детските играчки в България

Играчките на българските деца са претърпели сложна еволюция през вековете. От грубо издялани дървени фигурки до съвременни дигитални забавления, те отразяват промените в обществото и културата. В миналото играчката е била част от реалността, а не бягство от нея.

В миналото Коледа не е била празник на количеството, а на очакването. Етнографът Иван Шишманов описва през 1903 г. сцена, в която дете влачи дървено конче. То не е купено, нито красиво. Бащата го е издялал от остатък дърво. Когато въжето се къса, детето не плаче. Бащата бързо поправя кончето. Това показва, че ценна е била самата игра, а не предметът.

В средновековна България детството не е отделен свят. Децата играят с това, което виждат. Ако мъжете са воини, играят с дървени мечове. Ако семейството отглежда животни, играчките са умалени копия. Хроникьор от късното средновековие споменава как момчета си правят саби от пръчки. Това не е игра, отделена от живота, а тренировка за него.

Археолозите откриват малки глинени кончета и свирки от XIII–XIV век. Те са твърде груби за ритуални цели, но и твърде миниатюрни за битови. Историците смятат, че това са детски играчки. Изваяни са от същата глина, от която се правят съдове. Конче, открито край Търново, е с отчупено ухо, внимателно загладено. Това показва, че играчката не е била еднодневка. Детето я е пазело.

Учените са категорични: в онези времена играчката не е била отделен свят. Тя е умален образ на реалността. Детето не бяга от света чрез играта, а навлиза в него. То се подготвя за предизвикателствата. За разлика от кончетата, парцалените кукли имат своя история.

Етнографи през 50-те и 60-те години на XX век събират интервюта. Възрастни жени разказват, че майките им шиели кукли без лице. На въпроса защо, отговорът е:

За да не оживее.

Това не е страх, а граница. Куклата трябва да е предмет, а не образ на човек. Една жена от Ловешко разказва:

Играчката е за игра, не за душа.

Този момент показва как играта е била строго вписана в културните представи.

През Възраждането играчките еволюират. Появяват се по панаирите. Христо Вакарелски описва сцена от XIX век. Дете получава глинена свирка, която се чупи същия ден. Майката казва:

Ще ти направят пак.

Това показва, че играчката е била моментна радост. Тя идва и си отива, както и самият празник.

След Освобождението започва внос на играчки от Европа. В градските вестници от края на XIX век се появяват обяви за „немски играчки“. Те са описвани като „скъпи, но красиви“. Историците отбелязват, че те били показвани на децата, но рядко им се подарявали. Запазено писмо от Русе свидетелства: баща купил „една играчка от Германия, да я гледат, не да я чупят“. Този феномен започва да се възприема като символ на статус, а не само предмет за игра.

След 1944 г. производството става бизнес. В Музея на хумора и сатирата в Габрово има разказ. Бивш работник от цех за дървени играчки споделя, че първите колички се чупели лесно.

Тогава ги направихме по-дебели –

пише той. Детската игра оформя дизайна на играчките. Метални камиончета били правени от остатъци от заводи. Станали любими, защото били „като истински“. Това е характерно за социалистическия период. Играчките са умалени версии на реални машини. Идеята е, че детето играе с бъдещата си работа.

След 1989 г. тази логика се разпада. В интервюта с бивши работници се повтаря фразата:

Нямаше кой да ги купи.

Евтиният внос променя детството. Играта става по-цветна, но и по-краткотрайна. Днес старите български играчки са истории. Те стоят в музеи и спомени. Всяко дървено конче, парцалена кукла, метална количка носи следи от ръцете, които са ги създали. Носят и следи от децата, които са ги чупили, поправяли и обичали.

В началото на този век ситуацията е различна. Дете седи на пода в панелен апартамент. Около него – пластмасови играчки: войник, китайска количка, фигурка от шоколадово яйце. Те не са колекция, а „неговите“. Детето ги подрежда, разиграва битки. Играта е шумна и физическа. Когато войникът се счупи, бащата го залепва. Тези играчки изискват въображение. Детето не отключва ново ниво, а го измисля. То самото е героят.

Две десетилетия по-късно същият апартамент е по-тих. Детето е на леглото, с таблет. Играта вече е на екрана. Няма счупени фигурки, няма лепене, няма загуба. Има бутон – „Купи“. Новият герой не се появява след часове фантазия, а след секунди плащане. Играта просто изисква още. Разликата е в логиката. В началото на XXI век играчките учат децата как да се справят с ограниченията. Днес дигиталните им аналози често учат как ограниченията могат да бъдат заобиколени – срещу определена цена. Това е наблюдение. Детството не е изчезнало, но начинът, по който децата играят, не зависи само от въображението им. Той зависи от система, която знае как да продава.

Традиционни български играчки като дървено конче, стъклени топчета и пумпал са били широко разпространени преди десетилетия. Съществуват и съвременни български настолни игри, вдъхновени от фолклора. В бедните райони децата са играели основно с парцалени кукли и топки.

В етнографски архиви има разказ от началото на XX век. Момче от Търновско получава дървено конче на Коледа. Не сутринта, а вечерта.

Подаръкът не трябва да се вижда преди време –

казват. Детето не започва веднага да играе. Първо го държи, после го оставя до възглавницата си и заспива. На сутринта кончето вече е „негово“. Този детайл показва, че Коледа не е била празник на количеството, а на очакването. Играчката е знак, че детето е забелязано. Може би затова тези коледни подаръци остават толкова живи в паметта – не защото са били редки, а защото са били чакани. Много възрастни днес колекционират класически играчки, търсейки тази носталгия.