Османското наследство: Уроци за българската идентичност и бъдеще

Българската идентичност е изградена върху бягство от миналото, а не върху осмисляне на настоящето. От края на 18-ти век националното въображение се стреми към дистанциране от Ориента и всичко, възприемано като препятствие пред приобщаването към модерния Запад. Този подход, макар и разбираем за времето си, е превърнал отрицанието в основна психологическа ос на нацията, оцеляла дълго след Освобождението.

В историческата ни памет има пластове, които предпочитаме да митологизираме. Един такъв пример е историята за българка, която убива двама турци, опитващи се да я изнасилят. Кадията, вместо да я накаже, припомня закона: за опит за изнасилване наказанието е смърт. Тази случка, макар и анекдотична, разкрива сложността на османската действителност. Тя не отрича насилието, но показва, че империята е имала правна рамка, регулираща отношенията между общностите. Законът не е бил фикция, а е съществувал редом с грубата сила.

Българският национален проект, още от Паисий, е търсил дистанция, а не позитивно самоописание. Идентичността ни е конструирана чрез отрицание: „не сме турци, не сме ориенталци, не сме балканци“. Това е превърнало модерната ни история в битка срещу минало, което не може да бъде заличено. Големи части от нашето минало са възприемани като дефект, който трябва да бъде изличен за появата на „истинската“, „европейска“ България. Нациите, изградени върху отрицание, развиват неувереност и подозрителност към „другия“.

Пренасянето на това мислене в политиката води до поредица от исторически катастрофи. България, със скромни ресурси, многократно се опитва да реализира идентичността си чрез разширяване и силови решения, което я сблъсква със съседите. Провалите на Балканските войни, амбициите от Първата световна и грешките във Втората световна война са резултат от това. „Възродителният процес“ е последен опит за премахване на „остатъка от Ориента“, пречещ на България да стане „истинска“ европейска държава.

Истината е, че османското наследство не е „черна дупка“, а част от същността на България. Империята, особено в силните си векове, не е била чудовище. Тя е имала право, даващо свободи на немюсюлманските общности, поземлена система, предлагаща повече движение на селяните, и религиозна търпимост. Тези факти могат да бъдат проверени в архиви, а не само в националните ни учебници.

Признаването на тези факти не означава забравяне на репресиите или насилието. То означава приемане, че историята е сложна и противоречива реалност. България не може да стане модерна държава, докато се опитва да изтрие половината от собственото си минало. Това, което наричаме „робство“, е дълъг и драматичен период, формирал културата, бита, езика и характера ни. Да го отречем означава да се отречем от себе си.

Българското общество вече е показало способност да надмогва етническите си демони. Спасяването на еврейската общност през 40-те години и избягването на гражданска война след 1989 г. са примери за зрялост, надхвърляща балканските рефлекси. Тези моменти доказват, че под историческата нервност съществува потенциал за гражданско самосъзнание, което може да погледне отвъд етническата автоматика. За повече информация по темата, може да прочетете призив за национално обединение.

Бъдещето на България не може да бъде повторение на 19-ти век. Старият национален проект е изчерпан, раждайки само реваншизъм. Необходим е нов, граждански проект, основан на правов ред и равни права, където миналото не е източник на врагове, а поле за зряло разбиране. За да разберете как миналото ни влияе, може да разгледате тази статия.

Пътят към тази промяна минава през трезв поглед към османското наследство – без възторг, но и без ненавист. Трябва да го разгледаме като част от собствената ни история, по-сложна и по-малко демонична, отколкото сме склонни да признаем. Докато половината от историческите ни пластове са третирани като срамни, идентичността ни ще остане ампутирана. А народ с ампутирано минало неизбежно има и ампутирано бъдеще.

Предизвикателството не е да „обикнем“ османското, а да спрем да воюваме с него. Да признаем, че то е част от нас – не като белег за изтриване, а като пласт за осмисляне. Само така България може да премине от идентичност, построена върху бягство, към идентичност, основана върху разбиране, в което „другият“ ще престане да бъде заплаха и ще стане съгражданин.