Неразгаданата история на скъсания шарж на Райко Алексиев: Как златният лев спасява българските интелектуалци в Мюнхен през 1923 г.
Непубликуван досега шарж на Райко Алексиев (Фра Дяволо), спасен след като е бил скъсан и изхвърлен от самия художник, е в центъра на изложба в Казанлък. Рисунката пресъздава символично напускането на Мюнхен през 1923 г. от 11 български интелектуалци, чиито съдби се разделят драстично след 9 септември 1944 г. – някои с възходящи кариери, а други с трагичен край.
Скъсаният шарж на Райко Алексиев е спасен от Олга Живкова, която тайно прибира парчетата и ги съхранява като семейна реликва. Рисунката на Райко Алексиев е в центъра на изложбата “Краят на една година. Мюнхен 1923” в Къщата музей “Дечко Узунов” в Казанлък. Експозицията “Краят на една година. Мюнхен 1923” започва в един шкаф, разказът продължава в една голяма книга без корици и след това преминава на стената. Куратори са Свобода Цекова и Антон Стайков. След завръщането от Германия при Алексиев има един буферен период, след който създава издателския феномен вестник “Щурец”. Райко Алексиев със съпругата си Весела като младоженци
Рисунка, спасена тайно от кошчето за боклук преди сто години, разказва драматичната история на едно поколение български творци. Шаржът, създаден от Райко Алексиев (известен с псевдонима Фра Дяволо), е в центъра на изложбата „Краят на една година. Мюнхен 1923“, която беше открита на 12 септември 2025 г. в Къща музей „Дечко Узунов“ в Казанлък.
Творбата, която самият Алексиев унищожава почти веднага след създаването ѝ, изобразява 11 знакови фигури от българската култура, сред които Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Константин Щъркелов и Дечко Узунов. Те са представени как напускат Мюнхен през превратната 1923 г., натоварени с куфари и вързопи, с крака, потънали в снега пред кубетата на „Фрауенкирхе“.
Въпреки че в реалния живот интелектуалците не си тръгват в един и същи момент от Германия, Алексиев пресъздава края на този период символично. По необясними причини той скъсва и изхвърля шаржа. Съдбата на творбата обаче е спасена от Олга Живкова, сестра на Маша Живкова Узунова (годеница на Дечко Узунов), която тайно прибира парчетата и ги съхранява като семейна реликва.
Днес рисунката е предоставена на кураторите Свобода Цекова и Антон Стайков от наследничката Мария Дерменджиева. Наследниците настояват творбата да бъде изложена в нейния автентичен вид, без реставрация, за да се виждат следите на времето.
„Това е семейна реликва. Всъщност рисунката виси 100 години на стената в салона на къщата им. Дори не е била рамкирана и се виждат следите от времето по нея. Наследниците искат да си я запазят във вида, в който е. Не искат да бъде реставрирана, а да е автентична“
— Свобода Цекова, Куратор
Живот сред хиперинфлацията
Хипотезите за унищожението на шаржа остават различни. Докато някои смятат, че Алексиев е бил раздразнен от общата ситуация в Германия, други предполагат, че той, като професионален карикатурист, е унищожавал само произведения, които „не са се получавали“.
1923 година е белязана от хиперинфлацията в Германия, когато цените се покачват не в проценти, а в пъти. В края на ноември, във финалната фаза на кризата, един хляб вече струва 260 милиарда марки. На фона на тази икономическа катастрофа българската общност се оказва в привилегирована позиция.
Българските студенти и интелектуалци са разполагали със златния български лев, който по онова време е стабилна и покрита валута. Това им осигурява значително финансово предимство пред германците.
„Притежаването на този български лев ги е поставяло в доста по-стабилна финансова позиция, докато германците са били в окаяно състояние“
— Антон Стайков, Куратор
Благодарение на стабилния лев, тези млади хора, макар и студенти, са можели да водят активен културен живот. Те посещават всекидневно ресторанти, концерти и изложби. В архивите се съхраняват истории как Светослав Минков си е позволявал луксозни питиета, палта и лули. Тези интелектуалци, които са се наслаждавали на времето си заедно, далеч от катаклизмите в България (Деветоюнския преврат, смъртта на Стамболийски), формират „твърда група“ със собствени ритуали, посещавайки прочути кафенета като „Щефани“ и четейки влиятелното списание „Симплицисимус“.
Контрастните съдби след 9 септември 1944 г.
Престоят в Мюнхен се оказва решаващ за формирането на българската културна среда. След завръщането си, Райко Алексиев създава вестник „Щурец“ – „изключителен подвиг“ и „издателски феномен“, тъй като той сам го списва, редактира и рисува във всеки брой. Въпреки че Алексиев атакува както Сталин, така и Хитлер, връзката му с немската култура му изиграва лоша услуга след преломната дата 9 септември 1944 г.
Тогава политическите катаклизми разделят съдбите на някогашните приятели. Кариерите на Елисавета Багряна и Дечко Узунов продължават във възходящ ход. Узунов, описван като „много адаптивен“ и с „усет за тренд“, става ректор на академията.
„Виждаме как политическите катаклизми тласкат съдбите им в различни посоки – кариерите на Багряна и Узунов продължават във възходящ ход, докато Райко Алексиев е убит, а Щъркелов е в затвора“
— Свобода Цекова, Куратор
За разлика от тях, Райко Алексиев, който има много врагове заради работата си, е убит, а Константин Щъркелов е в затвора. Кураторите смятат, че смъртта на Алексиев е резултат от смес от идеология и лична разплата. Така скъсаният шарж, съхраняван сто години, се превръща в „билет за пътуване във времето“, показвайки както сбъднатия копнеж на младите творци, така и драматичните последици от историята върху техните лични съдби.
