Най-страшната присъда към нас през очите на Апостола

В мразовитото утро на 18 февруари 1873 година София се пробужда под тежък скреж. Един човек крачи към своята вечност със сигурна стъпка. Апостола на свободата прекарва последните си минути в окови, докато леденият вятър брули лицето му. Може би в този миг той е чувал грохота на водопада Сучурум край Карлово. Този тътен на „хвърчащата вода“ е огласял неговото детство сред природата.

Васил Левски е заловен на 27 декември 1872 година в Къкринското ханче след ожесточена борба. По време на залавянето той стреля и ранява заптие, но бива улучен и хванат от турските власти. Неговото пророческо око вероятно е видяло бъдещите „важни люде“ на България. Тези хора подписват присъдата му, а по-късно заемат високи държавни постове. В свободна България те се кичат с ордени и титли, забравяйки завета на Дякона.

Апостола вероятно е предчувствал и тежката съдба на собствената си кръв. Неговият брат Петър Кунчев преминава през истински ад като опълченец на Шипка. Там той бива тежко ранен в името на националната свобода. В „свободната“ държава Петър е принуден да пише жални писма до новите властници. Той проси за скромна служба, докато предателите вече делят държавната трапеза.

Лицето на неговата майка Гина Кунчева също изплува в съзнанието му сред софийската мъгла. Заптиетата са я давили в бунар, за да изтръгнат информация за нейния син. Тя остава мълчалива като камък пред мъчителите си. В сетния си час по време на войната тя мисли само за своите внуци. Смъртната присъда на Апостола е издадена на 14 януари и потвърдена на 21 януари 1873 година.

Най-голямата болка на Дякона е била да види своя обезверен народ. Народът го чака по комитетските ханове, но позволява на кариеристи да погубват завета му. Името му се превръща в икона, която често крие масовата нерешителност. Пред бесилката Левски не вижда позор, а изпълнен дълг към отечеството. Неговите последни думи пред изповедника са били: „Каквото съм правил, в полза на народу е“.

Избави, Боже, България

На 18 февруари 2026 година град Левски отбеляза 153 години от неговата саможертва. Тържественото шествие беше предвождано от знаменосците на младежкия гвардейски отряд. Кметът Любка Александрова и представители на БСП, ГЕРБ и Възраждане поднесоха цветя пред паметника. Зам.-председателят на ОбС – Левски Веселин Караиванов също присъства на възпоменателната церемония. Това показва, че паметта за него остава централна в политическото пространство.

Обесването на Васил Левски се състои на 18 февруари по нов стил. Често се допуска грешка с датата 19 февруари поради стара публикация от 1950 година. Апостола е молил за избавление не само от чуждия гнет. Той е искал спасение от нашата собствена неблагонадеждност и неблагодарност.

Днес героите не са просто портрети върху стените на институциите. Те са нашите вечни съдници в тишината на историята. Те ни наблюдават как градим държавата си и как пазим „чистотата“ на идеалите. Най-страшната присъда е онази, която очите на Апостола произнасят днес. Те ни питат какви хора ставаме, когато никой не ни гледа.

Неговият последен дъх вероятно е бил молба за прошка към измъчената му майка. Или пък е бил тежък укор, който продължава да ни преследва през времето. Трябва да помним, че заветът му изисква дела, а не само празни думи. Свободата е отговорност, която изисква постоянна грижа и честност пред себе си.