Константин Величков: Министърът творец, погубен от мръсната българска политика

Време за четене: 5 мин. • 28 октомври 2025

Константин Величков (1855–1907) остава в историята като един от най-многостранните български интелектуалци, съчетал ролите на писател, преводач, художник, общественик и политик. Въпреки значимите му заслуги, той така и не получава заслужената оценка, а делото му е затлачено от времето, особено до 1944 г.

За неговата съдба говори Николай Райнов през 1932 г.:

„Великите хора, синове на малки народи, получават късно лавровия венец: едни подир смъртта си, а други много по-късно – след няколко поколения“

— Николай Райнов, на тържествено паметно утро в Народния театър (18 декември 1932 г.)

Роден в Татар Пазарджик през 1855 г., Величков участва активно в Априлското въстание, като е член на революционния комитет. След краха на въстанието го арестуват заедно с още 700 души от Южна България, но е освободен благодарение на европейската комисия, разследвала турските зверства. По-късно е директор на народното просвещение в Източна Румелия (1884 г.).

След преврата срещу княз Батенберг, Величков, който е русофил и не симпатизира на Стефан Стамболов, заминава за Унгария. През Будапеща се премества във Флоренция, където в продължение на две години учи живопис в Художествената академия под ръководството на проф. Чиаранфи. Този период формира дълбоката му любов към изящните изкуства.

Във Флоренция и Рим той живее в недоимък, което разклаща здравето му. За да се лекува, заминава за Кастел маре. В Рим написва по-голямата част от „Писма от Рим“, която е смятана за най-добрата му книга. Тя представя величието на древния и папски Рим в 22 писма. Когато парите му свършат, той се премества в Цариград, а след това е назначен за учител в Солунската гимназия от Екзархията. В този период той се бори с мизерията и болестта:

“Боря се с двама неприятели – болестта и мизерията”

— Константин Величков, до своите близки

Въпреки трудностите, той създава „Цариградски сонети“, завършва „Писма от Рим“ и мемоарите си „В тъмница“. Константин Величков е превел на български език голяма част от Дантевия „Ад“, като този превод е считан за значително постижение в българската култура. Освен Данте, той превежда произведения и на Шекспир, Молиер и Расин. Според Христо Силянов, докато преподава в Солун, Величков оказва силно влияние върху македонската младеж, допринасяйки „най-много за революционизиране на учащата се македонска младеж“.

Министърът реформатор

След падането на Стамболов, през юни 1894 г. Величков се завръща в България. Избран е за народен представител и дни след сватбата си през октомври, става министър на общите сгради и съобщенията в кабинета на Константин Стоилов. Скоро след това, от 9 декември 1894 г. до 26 август 1897 г., заема поста министър на народното просвещение.

Като министър Величков предприема първите по-радикални промени в образованието. Той създава Постоянен учебен кабинет и Висш учебен съвет към министерството. Най-значимата му стъпка, вдъхновена от престоя му във Флоренция, е основаването на Рисувалното училище. Рисувалното училище, днес Национална художествена академия, е създадено като резултат от любовта на Величков към изящните изкуства. Той също увеличава държавната подкрепа за театъра и обявява конкурс за театрално обучение в чужбина, спечелен от Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева.

Законопроектът за създаване на училището среща остра опозиция в Народното събрание, като Петко Каравелов се обявява против:

“Какво ще излезе от създаването на това училище? Само след няколко години ще видим тия художници да подават прошения за служби. Ще излязат от това училище нещастници, които ще съставляват жалък полуинтелигентен пролетариат, защото други науки няма да знаят, следователно за нищо няма да бъдат годни”

— Петко Каравелов

Величков, който предварително е заявил, че ще подаде оставка, ако проектът не бъде приет, отговаря с ирония, че не може да приеме, че на България „не е позволено да помисли и тя един ден да внесе своя дял в общочовешката култура”. Законопроектът е приет.

Величков напуска министерския пост, омерзен от политическите нрави. След това се отдава изцяло на литературна дейност, редактирайки списанията „Ученическа беседа“ и „Летописи“. По-късно се присъединява към Прогресивнолибералната партия. През 1902–1904 г. е дипломатически представител в Белград, но е отзован преждевременно от правителството на Рачо Петров, което го пенсионира. Това го принуждава да емигрира отново.

Смърт в изгнание

Приятели лекари го съветват да напусне България, тъй като не може да се примири с политическото управление, което допълнително усложнява здравето му. Малко преди да замине, той пише във вестник „Ден“: „Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено когато си се родил и си носил вериги за нея”.

След кратко завръщане от Франция, той посещава премиерата на пиесата „Доходно място“ в Народния театър. По време на бурни освирквания срещу присъстващите министри, Величков се изправя в ложата на директора и извиква: „Ето ги същинските герои! Ето ги тия, които позорят страната ни! Браво на младежта, която ги изобличава! Не сме загубени, докато имаме сърцата на такива младежи”. Когато градоначалникът посяга към него, Величков го отблъсква с думите: „Долу нечестивите ти ръце! Не ме докосвай!“, след което припада.

Дни по-късно, на 30 октомври 1907 г., той напуска родината си. Заедно със съпругата и дъщеря им Софийка се отправят за Гренобъл. Той умира в Гренобъл, Франция, през нощта на 2 ноември 1907 г., малко след като пристига в града, вследствие на инсулт.

Симеон Радев описва страшния край на живота му, а от Масонска ложа „Бъдеще“ отбелязват гордостта му, че е част от Свободното зидарство. През 1909 г. тленните му останки са пренесени и препогребани в София.

Паметта в София и Пазарджик

Днес Драматично-кукленият театър в Пазарджик носи неговото име. Преди години Величков е бил председател на местното читалище, където е поставял пиеси на Васил Друмев и Шилер.

В София сегашният булевард „Константин Величков“ първоначално се е казвал „Окръжен“. Смяната на името се случва след демократичните промени. Булевардът, който е основна пътна артерия, преминава през кварталите „Света Троица“, „Илинден“ и „Разсадник – Коньовица“. С него е свързана и историята на стара София – например, на този булевард е станала престрелката, довела до залавянето и убийството на Александър Боримечков (1883–1925 г.).

В годишник на Регионалния исторически музей – София, са публикувани детските спомени на Мара Бояджиева, живяла на булевард „Окръжен“ от 1910 г. Тя описва улицата като широка, светла, с течаща по средата бистра вада, която през зимата е служела за пързалка. Тя разказва и за изкопните работи през 1914 г., когато е намерена бяла мраморна статуя, както и останки от римски бани и зидове, което свидетелства за древната история на района.

Преди 16 години настоящият зам.-шеф на БСП и председател на СИНПИ Калоян Паргов влиза в ролята на младия Константин Величков в биографичен филм. За ролята той си пуска брада и мустаци в продължение на два месеца. Паргов споделя, че му е допаднало да се превъплъти в Величков – „мечтаещ, вълнуващ се от новите идеи… но и болеещ от проблемите на родината и дълбоко разочарован от предателството и подлизурството.”