Коментар на седмицата: Защо търсим вината само у другите?

„Коментар на седмицата №2: Защо някой друг ни е виновен за неудачите“ е сред най-четените анализи, събрал близо 70 000 прочитания. Статията разглежда дълбоко вкоренения български навик да прехвърляме отговорността за собствените си неуспехи върху други, често журналистите.

Авторът критикува нарастващия лозунг „За всичко са виновни журналистите“, разпространяван особено активно в социалните медии. Той подчертава иронията, че често този лозунг се издига от бивши представители на медийната гилдия. Според него, подобно поведение е равносилно на „плюене в канчето, от което си се хранил“, но е по-лесният път за привличане на внимание чрез „гръмки заглавия“ и „хейт“. Именно хейтът, твърди статията, е станал мейнстрийм и доходоносен, тласкайки обществото „до дъното и дълбаейки в мазето“.

Един от примерите, посочени в анализа, е реакцията към здравословните проблеми на спортни личности като Боби Михайлов и Любо Пенев. Обществеността често пита защо журналистите не са писали за тях по-рано, а само когато са болни. Авторът отбелязва, че никой не би се интересувал от рутинни новини като разходката на кучето на Боби Михайлов или мачовете на Любо Пенев с приятели. Проблемът, според него, не е в липсата на разследвания за „черното тото“, а в търсенето на скандал и нещастие от страна на публиката. Той припомня, че дори при единствения доказан случай на уговорен мач преди десетилетия, никой не е бил осъден, което поставя под въпрос твърденията за „един куп доказателства“.

В България, където „е разрешено да се лъже и говори всякак, стига да събира лайкове“, култът към лайковете надминава дори този към личността на Тодор Живков. Това е довело до „отравяне живота на няколко поколения“, превръщайки ги в „зомбита, подчинени на един вдигнат палец от платформата на бай Зуки“. Тези поколения, лишени от способността да вземат самостоятелни решения, търсят водач, което политиците ловко използват за печелене на избори.

Статията дава конкретен пример от спорта, цитирайки данни от сайта на „24 часа“ относно новини за щангиста Карлос Насар. Най-четена е новината с интрига – „Федерацията по щанги върна договора на Карлос Насар с минимални поправки“ с 328 092 прочитания, докато финалната и положителна новина за подписването на договора е с едва 9328. Това показва, че „скандалът, черното, е в сърцето на българина“, а не положителните развръзки. Журналистите, според автора, просто отразяват ставащото, но интересът към скандала е доминиращ. Преди години опит за рубрика „добрата новина“ е пропаднал поради „мижав интерес“.

През последните години България отбелязва влошаване на позициите си в международни класации за свобода на медиите. Това подсилва аргументите за структурни проблеми в медиите – натиск от собственици, политически влияния и дела срещу журналисти. Икономическата несигурност на медиите също често насърчава сензационното съдържание, което статията описва като „хейт“. Въпреки това, асоциации на журналисти и неправителствени организации продължават да призовават за защита на журналистите и мерки срещу SLAPP дела и онлайн тормоз, което е контрапункт на тезата за „виновните журналисти“.

Авторът заключава, че над 30 години сме се учили да мразим и сме станали „професионалисти“. Винаги търсим външен или вътрешен враг, без да се вглеждаме в себе си. Това е наследство, продължаващо от времето на Тодор Живков, където преди „мръсните капиталисти“, сега са „мръсните европейци“. Парадоксът е, че въпреки оплакванията, ние сме 64-ти в света по производителност на труда, но търсим виновник за всичко. Пример за това е и феноменът с чейнджбюрата, които вдигат курса на еврото, защото има клиенти с „милиарди под дюшеците“, спечелени без данъци и осигуровки, но после искат „достойни пенсии“. Всичко това е част от нагласата „не на мен да е добре, а на Вуте да му е зле“, която ни пречи да намерим решения и да се справим с проблемите си.

Критиката достига и до избирателната активност. Мнозина предпочитат да „висят на опашка пред ресторанта“, отколкото да гласуват, обвинявайки за това журналистите. Авторът иронично отбелязва, че журналистите „нарочно ни пързалят“, че масовото гласуване е единственият начин за борба с купения и корпоративния вот. Но е по-удобно да останем на дивана и да хейтим, вместо да се разкарваме до „гадните училища“, където са изборните секции. За повече контекст относно политическите динамики, вижте изненадващото гласуване в парламента.