Когато България каза „НЕ“ на милиарди от САЩ: Планът „Маршал“ и митът за бригадирския труд
През 1947 г. България отхвърля милиарди долари помощ по плана „Маршал“ под натиска на СССР. Вместо американските средства, комунистическото правителство залага на „бригадирския труд“ и пропагандата, че САЩ са пред фалит, обричайки страната на десетилетия икономическа изолация.
Работници изграждат водноелектрическа централа като част от програмата за индустриализация на България. СНИМКИ: АРХИВ Държавният секретар на САЩ Джордж Маршал Министърът на финансите Иван Стефанов, който напълно отрича плана "Маршал". Бригадирското движение започва през 50-те г. на ХХ век и продължава десетилетия след това до края на 1989 г.
Годината е 1947. Европа лежи в руини след Втората световна война. Икономиките са сринати, милиони хора са без дом и препитание, а призракът на глада и политическата нестабилност витае над континента. В този критичен момент САЩ протягат ръка с безпрецедентна инициатива – Европейска програма за възстановяване, останала в историята като плана „Маршал“.
На 5 юни 1947 г. държавният секретар Джордж Маршал обявява мащабния проект за икономическа помощ. Целта е двойна: да се възстановят европейските държави и да се изгради здрава преграда срещу разпространението на комунизма. Вашингтон предлага милиарди долари, но поставя условие страните-получателки да работят заедно за общото си възстановяване.
Покани са отправени до почти всички европейски държави, включително и до България. Първоначалният ентусиазъм обаче бързо е охладен от Москва. Съветският съюз вижда в плана „доларов империализъм“ и заплаха за своята сфера на влияние. Външният министър Вячеслав Молотов напуска конференцията в Париж, а след него всички страни от новосформиращия се Източен блок са принудени да откажат помощта.
На 9 юли 1947 г. България официално отхвърля предложението, последвана от Румъния, Югославия и останалите сателити на СССР. Така се спуска не само политическата „Желязна завеса“, за която Уинстън Чърчил говори още през 1946 г., но и икономическа такава, която ще раздели континента за следващите четири десетилетия.
„Това определено не е освободената Европа, за която се бихме да изградим. Нито е Европа, която съдържа съществените условия за траен мир.“
— Уинстън Чърчил, в речта си в Уестминстър Колидж, 1946 г.
Вместо да приеме милиардите, които биха ускорили възстановяването на страната, българското правителство, изцяло под съветски контрол, избира друг път. В Народното събрание през януари 1948 г. финансовият министър Иван Стефанов яростно атакува американската инициатива. Според управляващите комунисти, САЩ са на ръба на икономически колапс и планът „Маршал“ е отчаян опит да спасят собствената си икономика. Очаква се рекордна безработица от 8 милиона души в Америка, ако Европа не приеме плана.
Като алтернатива на „капиталистическата помощ“ българската пропаганда издига в култ друг модел. Стефанов набляга на:
„…икономическите успехи, които бележи социалистическото развитие, индустриализацията на страната, всенародния ентусиазъм и вдъхновения бригадирски труд.“
— Иван Стефанов, министър на финансите на България
Така страната залага бъдещето си на централизирана планова икономика и масови доброволчески трудови акции, вместо на интеграция в световните пазари. Докато Западна Европа използва американските средства за модернизация на индустрията и инфраструктурата си, България и останалите страни от Източния блок поемат по пътя на самоизолацията.
Междувременно на Запад дебатът за помощта е също разгорещен. Мнозина, като съветника Джон Фостър Дълес, предупреждават, че отказът от подпомагане на Европа би бил стратегическа грешка с огромна цена.
„Ако САЩ не успеят поради липса на желание да отпуснат на Европа необходимата помощ и Европа попадне под контрола на чуждестранно диктаторство, тогава ще бъдат необходими военни разходи, които далеч надхвърлят тези по Плана “Маршал”.“
— Джон Фостър Дълес, съветник по икономическите въпроси на Републиканската партия
В крайна сметка планът „Маршал“ предоставя над 13 милиарда долара (равняващи се на над 170 милиарда днес) на 16 държави, които постигат забележителен икономически растеж. Историческото решение на България от 1947 г. я обрича на десетилетия изоставане и икономически експерименти, чиито последици се усещат и до днес. Това е един от ключовите моменти, които предопределят съдбата на нацията в епохата на Студената война.
