Къде изчезна българинът от общия хол с цветни мечти?

На 2 април 1962 година в България се случва историческо събитие. Официално се ражда дете № 8 000 000 в страната ни. През 1962 година България за първи път в своята 1300-годишна история достига 8 милиона души население. Този момент бележи демографски връх, който днес изглежда като далечен спомен. Макар да са изминали само 64 години, промяната в обществото е огромна.

Преди шест десетилетия българите са били изключително многобройни. Ако тогава всички се бяха хванали на едно общо хоро, вероятно щяха да изместят земната ос. През 1962 година светът е изглеждал по-тесен и по-сплотен. Основната разлика с днешния ден не е в политическия строй, а в културния код. Хората са живеели чрез споделени преживявания и общи ценности.

Тогава музиката се е слушала от грамофони, които са били достояние на целия вход. Новините са били основна тема за разговори на пейката пред блока. Те не са служели за повод за блокиране в социалните мрежи. Осем милиона българи са гледали към един и същ черно-бял екран с общи и цветни мечти. Цялата нация е обитавала един метафоричен „общ хол“.

Днес ситуацията е коренно различна и населението ни е значително по-малко. Парадоксално е, че днес всеки се чувства много по-велик от останалите. Всеки гражданин се възприема като отделна медия и независима държава. Всеки е станал експерт по абсолютно всички теми. Днес българите са се зазидали в своите дигитални крепости, откъдето критикуват останалите.

В това ново време често се появява и вирусна носталгия по миналото. Тя често преувеличава постиженията от миналите десетилетия. Реалността е, че днес сме останали само шепа хора в сравнение с 1962 година. Вече не споделяме общото пространство на разбирателството. Дигиталната изолация замени истинското човешко общуване.

Въпросът днес не е само къде изчезнаха хората в статистически план. Въпросът е къде изчезна българинът като споделено преживяване и общностна идентичност. Днес всеки размахва пръст от своята онлайн крепост. Липсва онова усещане за общност, което е съществувало пред черно-белия телевизор. Честит празник на нашата обща демографска носталгия.