Наследството на Меркел, Тръмп и геополитическият прелом

Време за четене: 4 мин. • 12 октомври 2025

Коментарът за външната политика на Ангела Меркел се нареди сред най-четените тази седмица с близо 102 000 прочитания. Позицията на бившия германски канцлер не предизвиква изненада, тъй като тя бе ключовата фигура, заедно с няколко поредни френски президенти, която последователно проведе пораженската политика на обединена Европа спрямо Русия.

Основната цел на тази политика беше осигуряването на приоритетно партньорство между Европа (Германия) и Русия. Тази стопанска и политическа симбиоза предвиждаше Европа да предоставя водещи технологии за модернизация на Кремъл, а Москва – да осигурява енергосуровини за икономическото развитие на Стария континент. Тази стратегия обаче доведе до пълна безпомощност на Европа спрямо стратегията на Кремъл за геополитически реванш. Путин използва мекотата и отстъпчивостта на Берлин, Париж и Брюксел през първите две десетилетия на века, за да разгърне агресивна стратегия за подчинение, включително чрез шантаж през енергиен монопол и масирана пропагандно-оперативна (хибридна) война.

Наскоро Меркел защити своята политика, като заяви, че е търсила нов формат за преговори с Путин от името на ЕС. Тя твърди, че този опит е бил блокиран от Полша и балтийските държави, което според нея е довело до провал на дипломацията и последвалата война. Меркел също така призна, че не е имала достатъчно власт, за да влияе на Путин, защото при него „само силата се брои“. Този подход е критикуван от източноевропейските страни, които го определят като лицемерно продължение на дългогодишна германска имперска политика, жертваща интересите на Централна и Източна Европа.

Варшава, Талин, Рига и Вилнюс отхвърлят обвиненията, подчертавайки, че са се противопоставили на нейния подход към Русия поради недоверие към Кремъл и опасения за липса на обща европейска политика. Политиката на Меркел създаде основите на посткомунистическия олигархичен модел, който продължава да управлява съдбините на Балканите, Унгария и България, където въпреки членството в НАТО и ЕС, ключовите интереси на руската държава се настаниха дълбоко.

През 2008 г. Меркел и Саркози блокираха предоставянето на План за действие за членство (МАР) на Украйна и Грузия в НАТО, давайки „карт бланш“ на Путин. След анексирането на Крим, те режисираха „Минските споразумения“, целящи да осигурят легитимност на инвазията, като позволят на сепаратистките републики да блокират актове на Киев. Слава Богу, Меркел се оттегли през 2021 г., което позволи на следмеркелианска Европа да се събуди от съня на лицемерието пред кремълската арогантност.

Три постижения на Тръмп в новия международен ред

На фона на хаотичната „транзакционна политика“ на администрацията на Доналд Тръмп, която критиците обвиняват в разбиване на международния ред, се очертават три сериозни външнополитически постижения.

Споразумението за Газа: Администрацията на Тръмп успя да обедини дългогодишни дипломатически точки и да наложи план за спиране на войната на Израел и остатъка от Хамас. Планът е подкрепен от ключови регионални сили (Саудитска Арабия, Турция, Катар), което ограничава подривното влияние на Иран и създава потенциал за възраждане на Аврамическите споразумения.
Изборът пред Путин: Чрез поредица от стъпки и аванси към Путин, Вашингтон го постави в ситуация на нелек избор. Въпреки критикуваните действия на Тръмп, основното следствие е, че Вашингтон принуди Путин да поеме пълна отговорност за продължаване на агресията, отхвърляйки предложенията за примирие. Това обезцени пропагандните опорки на Кремъл и показа, че истинската му цел е пълномащабен геополитически реванш.
Натиск върху Пекин: Натискът на Вашингтон, особено чрез митата, допринася за забавяне на стопанския растеж в Китай и засилва вътрешните напрежения под неомаоисткия режим на Си Дзинпин. На 20 октомври се очаква четвърти пленум на ЦК на ККП, който може да доведе до отстраняването на Си Дзинпин от ключови постове (лидер на партията и на военния комитет) в полза на икономическа либерализация. Вашингтон ще извлече ползи независимо от изхода.

Хаотичността и пренареждането на световната система ще продължат. Кремъл, изненадан от функционалното обединяване на Европа след оттеглянето на Вашингтон, фокусира стратегията си върху агресивни провокации, целящи да докажат, че член 5 от устава на НАТО „не работи“. За Европа всякакви илюзии относно трансатлантическите отношения са опасни. Старият континент трябва максимално да ускори развитието на своя единна система за сигурност и да оказва натиск върху Вашингтон за придържане към ангажиментите в НАТО. Оцеляването на Европа като значима световна сила изисква ясно дефиниране и отхвърляне на „пораженското“ политическо наследство.