Еврокомисията не е съд: Защо натикването на частните болници в ЗОП е грешна политика
Европейската комисия не е съд, а търгът не е лечение. Включването на частните болници в ЗОП е грешна политика, която създава административна тежест и не гарантира по-добро здравеопазване. Съдът на ЕС потвърди, че частните болници не са публичноправни организации, въпреки натиска от ЕК и някои политици.
Еврокомисията прогнозира ръст на БВП в България от 1,9 на сто през 2024 г. и 2,9 на сто догодина СНИМКА: Пиксабей
Европейската комисия не е съд, а търгът не е лечение. Това е основната теза в дебата около включването на частните болници в Закона за обществените поръчки (ЗОП). Здравният икономист Аркади Шарков подчертава, че европейското право не задължава частните лечебни заведения да бъдат вкарвани в този режим. Въпреки това, ЕК и част от българските депутати продължават да настояват за „повече ЗОП“ в болниците, сякаш това ще реши проблемите.
Съдът на ЕС потвърди досегашната дефиниция за „публичноправна организация“ в българското законодателство още преди година. Решение от 26.09.2024 г. (дело C-550/23) допълнително изясни, че частните болници не са публичноправни организации. Те поемат финансов риск и получават плащане за услуги, а не издръжка. Това означава, че плащането от НЗОК за лечение не ги прави автоматично държавни структури, нито пък налага задължителни търгове.
Защо “има плащане от НЗОК” не означава автоматично “задължителни търгове”. Най-популярната подмяна е: „Щом има публично плащане, значи болницата е като държавна структура.“ Това не е вярно нито икономически, нито юридически. В европейската практика ключово е разграничението между финансиране и възнаграждение за услуга.
Въпреки тези разяснения, Европейската комисия заведе дело срещу България пред Съда на ЕС. Причината е невъзлагане на обществени поръчки от частни болници, особено когато над 50% от финансирането им е публично. ЕК твърди, че българското законодателство изключва частните болници от ЗОП, което води до неефективно разходване и неравнопоставеност спрямо държавните лечебни заведения.
Националният дебат е особено изострен. Политически формации като ПП-ДБ настояват за спешно второ четене на изменения в ЗОП. Целта е частните болници да бъдат включени в обхвата на закона, въпреки че първо четене е било през май 2025 г. Техният аргумент е, че частните болници, получаващи публични средства, трябва да спазват ЗОП за прозрачност и конкуренция. От друга страна, Българският лекарски съюз (БЛС) се обяви против тези спешни промени в ЗОП, защитавайки позицията на частните болници. ББА (Българска болнична асоциация) подкрепя това становище, заявявайки, че ЗОП би довел до практически проблеми, забавяния и системни дефекти.
Аркади Шарков подчертава, че търгът често води до забавяне, блокажи и „удобни“ спецификации за определени играчи, вместо да гарантира справедливост. Обществените поръчки, вместо да насърчават конкуренцията, често се превръщат в „машина за изкривяване“. Схемите, при които „спецификацията“ избира победителя предварително, са познати на практика. Формално всичко е „по закон“, но резултатът е предначертан. Друга практика е търгът да бъде спечелен, но реалното потребление да се измества или доставки да запълват нуждите предварително, оставяйки победителя с наличности без реални поръчки. За пациента това е абсурд – държавата се хвали с търг, а той не гарантира наличност или по-добър достъп.
Когато у нас се заговори за частни болници и публичен ресурс, винаги изскача „лесното решение“: да ги набутаме в обществените поръчки, за да има „ред“ и „прозрачност“. Звучи добре в студио. Но в реалния свят, където пациентът чака диагноза, операция или терапия, поръчката не е гаранция за справедливост, а процедурен капан, обслужващ определени интереси.
Липсата на прозрачност при „скрити“ отстъпки и търговски тайни също подкопава доверието в системата. Въпросът не е дали отстъпките са лоши, а как обществото да вярва в „най-добрата оферта“, ако ключовият елемент не е видим. Освен това, проверките и обжалванията не са ваксина срещу нарушения. Проблеми като дискриминационни условия, слаб контрол и процедурни дефекти са факт. Обжалванията могат да блокират доставки и да направят времето най-скъпата валута за пациента.
В крайна сметка, натикването на частните болници в ЗОП е грешна политика, защото създава административна тежест, отваря допълнителни „вратички“ за изкривяване и превръща лечебните заведения в заложници на политически интереси. Лекарят лекува, а не търгът. Процедурите не бива да подменят истинския разговор за ефективен контрол върху публичния ресурс, без да превръщат лечението в канцелария. Болният човек не се лекува с „условия за участие“, а с грижа и достъп до качествено здравеопазване.
