Драмата на Николай Генчев: Как дисертацията му изгоря в пещите на Полиграфията
Историкът Николай Генчев преживява тежка цензура по време на комунистическия режим, включително изгарянето на докторската му дисертация през 1968 г. Случаят е драматичен пример за политически натиск върху науката и показва борбата на Генчев за запазване на историческата истина.
Проф. Николай Генчев на трибуната, до него е проф. Маргарита Тачева, заместник–декан на Историческия факултет Снимка: Архив
Житейският и научен път на историка Николай Генчев е белязан от драми и сблъсъци с комунистическия режим. Едно от най-показателните събития е изгарянето на неговата докторска дисертация в пещите на Полиграфическия комбинат през 1968 г.
Самият Генчев определя 1966 година като начало на своите патила. Тогава той публикува статията „Учителка на живота, но кога?“ в списание „Младеж“. Тази публикация се оказва „най-драматичният момент“ в живота му за цели две десетилетия.
Преди публикацията, Тодор Живков кани редколегията на списанието на вечеря. Генчев описва срещата в резиденция „Врана“:
Събрахме се в един малък салон и преди Т. Живков да дойде, Милко Балев подскачаше енергично, за да ни подскаже, че може да задаваме “искрени” въпроси, тъй като др. Живков обичал на подобни интимни срещи да се говори откровено.
Аз съм като вас модерен човек – заяви Живков, смеейки се гърлено и много грозно, – но службата ми налага да се придържам у марксизма. Но не си мислете, че съм глупак. Дори зная, че това учение от ХIХ век не може да обясни явленията в нашата електронна ера.
Въпреки тези думи, илюзията за разчупване на цензурата бързо се разсейва. В статията си Генчев оспорва сталинистките тези за историята. Той критикува нихилистичното отношение към българското минало и фалшифицирането му.
Няма друг народ освен нашия, който да се отнася така нихилистично към своето минало, който да е позволил историята му да е грубо фалшифицирана, който да е зачеркнал цели епохи на своята история, който да позволява така лековерно да го заблуждават.
Генчев е убеден, че изопачаването на българската история след Девети септември е целенасочено. То е в интерес на СССР, за да внуши на българите, че са „жалък народ“ без съветска подкрепа. Също така, целта е да се заличи всичко ценно от миналото, за да се възвеличи ролята на БКП.
Статията предизвиква широк отзвук. Френският „Монд“ я коментира под заглавието „Нови повеи в идеологията на Изтока“. Вестникът вижда в нея завръщане към национализма и опит за разграничаване от Съветите.
Цензорите от ЦК на БКП обаче реагират остро. Предлагат разпускане на редколегията и уволнение на автора от университета. За спасението на Генчев допринася Людмила Живкова, дъщерята на Тодор Живков, която се застъпва за него. Посредник е Александър Фол.
По-късно, докторската му дисертация „Външната политика на България 1938 – 1941 г.“ среща нови пречки. След почти двегодишни митарства и преминаване през цензурата, книгата е одобрена за печат. Но точно преди да стигне до книжарниците, е изгорена.
Хукнахме към Полиграфическия комбинат с редакторката Вяра Смилкова, която дотърча при мен разплакана с новината, че са ми изгорили книгата. Влязохме в подвързваческото отделение и видяхме върху пода купчината от петте хиляди корици, които трябвало да се пришият към книжното тяло, когато дошло нареждане неизвестно откъде и пет хиляди екземпляра на книгата били хвърлени в пещта. Останали само кориците. Използвах момента, когато работниците се бяха навели над машините, и взех две корици за спомен.
Случаят с изгарянето на дисертацията е драматичен пример за цензура в България по време на комунизма. Той показва тежкия натиск върху научната дейност, особено в чувствителни сфери като историята. Николай Генчев е изтъкнат български историк, който е преживял сериозни политически и идеологически репресии. Този случай илюстрира сложността на вътрешнопартийните отношения и влияния в комунистическата номенклатура.
Две години по-късно, Илчо Димитров носи отпечатаната монография на Генчев. Реакцията на историка е показателна за преживяното страдание:
Не се ли радваш”, ме запита той. Аз тъпо и безчувствено гледах отпечатъка и нищо не отговорих. Когато Илчо излезе, заключих вратата, хвърлих го на пода и го ритах от стена до стена, докато се превърне на парцал. Така си отмъстих на този труд, който ме разиграва години и ми коства толкова нерви и време. Бях го намразил до смърт.
Въпреки всичко, Генчев продължава научната си кариера. Избран е за редовен доцент в СУ. Той се фокусира върху Българското възраждане, считайки го за „неутрална територия“. Дава си обещание никога да не пише в полза на комунизма и да не цитира партийни класици. Николай Генчев остава верен на това обещание до края на живота си.
Този епизод подчертава постоянната борба на Генчев с комунистическите идеолози. Неговата работа е била възприемана като националистическа и антисъветска от цензорите. Вътрешнопартийните борби и доносите създават допълнителен натиск. Френският „Монд“ е коментирал статията на Генчев като знак за възраждане на национализма и опит за дистанциране от Съветския съюз. Това показва международния интерес към неговите възгледи.
Николай Генчев е роден на 2 ноември 1931 г. в с. Николаево, Старозагорско. Завършва история в СУ „Климент Охридски“. Става професор през 1974 г., а през 1978 г. – доктор на историческите науки. От 1976 г. е декан на Историческия факултет, а през 1991-1993 г. е ректор на Софийския университет. Той е автор на множество монографии и над 100 студии. Носител е на международната Хердерова награда за принос в европейската наука.
