„Дебел“ или „червен“: Спад в политическата комуникация на „Добрите сили“

„Добрите сили“ предизвикват сериозни критики с новата си комуникационна стратегия. Тя се фокусира върху нивата на лошия холестерол на опонентите им. Наблюдава се тревожен спад в качеството на площадната сценография, продуцирана от коалицията. Техните послания са буквални и с първичен хумор.

В известен смисъл се отбелязва завръщане към аграрната стилистика на „Отровното трио“ отпреди пет години. Липсва обаче старото тематично разнообразие. Акцентът остава само върху символиката на прасето. Тази визия е статична, възприемана по-скоро като култ, отколкото като артинсталация. Смущаваща е например снимка от протест. Депутатът Венко Сабрутев ритуално поднася тиква на зурлата на прасе.

Сатирата и иронията, в подходящи дози, са мощни пропагандни средства. Опозицията ги ползва от години с променлив успех. Днешното пълно отсъствие на добър тон и адекватно възпитание е стряскащо. „Светлите народни трибуни“ се превръщат от всезнаещи предводители в селски гамени. Използват телевизионния рейтинг и социалните мрежи. Разпространяват невнятни тарикатски лафове. Така обиждат интелигентността на избирателите и столицата ни. Политическата комуникация на „Добрите сили“ показва този тревожен тренд.

Ако се съди по селфитата на Лена Бориславова с въпросното прасе, „Добрите сили“ искрено се радват. Тяхната идейна платформа се осмисля единствено с нивата на лошия холестерол. Намират за симпатичен едноличния ляволиберален водач. Той нарича своите опоненти в парламента „свине“. Ивайло Мирчев и бившият му ментор Христо Иванов бяха доста обемисти през лятото на 2020 г. Тогава акостираха с гумена лодка на Росенец. Но телесният размер не засенчваше героизма. Последователите им не редяха розови прасета върху жълтите павета.

Едва ли кметът на Варна изпада във възторг в килията. Неговите застъпници крещят на площада: „Кой не скача, е дебел!“. Носят плакат, обещаващ „Правосъдие за всеки“. Още по-нелепо седят коментарите в сайтове. Твърди се, че перифразата на някогашното скандиране на СДС „Кой не скача е червен“ връщала духа на 90-те. Липсва всякаква релация между двете послания. Това е директна подмяна на политическия език. Използва се жаргонът на футболните агитки. Те се млатят, викайки си „говеда“ и „прасета“.

В контекста на прехода „червен“ не е просто цвят. Той е понятие, синоним на „комунист“. Въплъщава отвращението от близо половинвековния тоталитарен режим. „Дебел“, от друга страна, е нищо повече от обидна квалификация. По неясни причини „Добрите сили“ вярват, че държат изключителните права. Смятат, че могат безнаказано да обиждат другите. Направо са в шок, че „прасето“ им връща жеста с равнозначна простащина. Например, група драскачи пишат с черен спрей по розовата четина. Твърдят, че предводителят на „Промяната“ е „гей“. Както бардът им Ицо Хазарта пееше някога:

ранен стадий на изненадани удавници.

Колкото и да ни куца образованието, колкото и арогантна да е новата номенклатура, чак толкова опростенческа фразеология не е бивала. Критериите за качествата на дадена личност досега никога не са се изчерпвали с рекламния слоган: „Той е дебел, той не е дебел…“.

През 2011 г. питат Стефан Данаилов дали ще е кандидат на БСП за президент. Той отговаря:

Още преди година, когато Георги Първанов спомена моето име, отговорих, че съм дебел и не обичам да стоя прав.

Подобна реакция е немислима за „Добрите сили“. Те не познават самоиронията и не я ползват. Това обичайно се дължи на комплекси и интелектуален дефицит. Ламбо, който бе бохем, никога не изневери на възгледите си. Не се взе прекалено на сериозно. Затова остави ярка следа в политиката, на театралната сцена и в киното. Ако имаш достойнство, пиарът и тесният партиен интерес не те задължават. Не е нужно да се запишеш в историята като човека с тиквата и прасето. Това зависи от теб, всеки го знае.

Големите и влиятелни сили увличат в орбитите си писатели, музиканти, режисьори, артисти, художници. Тези хора на изкуството симпатизират на водачите. Вярват в идеите и възпяват каузите. Наред с качества като политически опит, компетентност и знания, творческият талант е вярно мерило за реалния потенциал на една партия. Става дума за заряда, чрез който тя вдъхновява и печели доверие. За съжаление, паралелите с миналото са болезнено показателни за духовния упадък, в който живеем.

В зората на демокрацията площадите пееха „45 години стигат, времето е наше“. Музиката е композирана от Борис Карадимчев, а текстът е написан от Евгений Михайлов:

Колко време още ни остава – минало и бъдеще, и днешно? Не за спомен, не и за забрава. Време за надежда и човечност.