Безсмъртни лидери, умиращи нации: Краят на договора между поколенията

Анализът на Иван Кръстев, озаглавен „Безсмъртни лидери, умиращи нации: краят на договора между поколенията“, е един от най-четените коментари на седмицата, събирайки над 38 300 прочитания. Той разглежда дълбоката криза, в която се намира съвременното общество, паралелно със събития от XVII век.

През 1643 г. проповедникът Джеръми Уитакър предупреждава за „дни на разклащане“. Негов съвременник описва света като „обърнат с главата надолу“. Днес подобно апокалиптично усещане преследва мнозина. Климатичните промени, демографската тревожност и възходът на изкуствения интелект създават усещане за живот в последни времена.

Кръстев подчертава, че светът е обхванат от „епидемия на носталгията“. Мнозинството европейци смятат, че миналото е било по-добро, но не знаят как да предотвратят влошаването на бъдещето за децата си. Тази носталгия е по-скоро криза на национализма, отколкото негово възраждане.

През 1688 г. швейцарският лекар Йоханес Хофер въвежда термина „носталгия“, за да опише ново заболяване. Основният му симптом е меланхолично настроение, произтичащо от копнежа за завръщане в родната земя.

Глобализацията, която продължава три десетилетия, парадоксално е довела до фрагментация на политическото пространство. Социалните мрежи засилват този процес, като водят до взаимно изолирани общности. Националната държава вече не е способна да осигури социална сплотеност. Както предрича Клифърд Гийрц, днес се питаме: „Какво е една страна, ако не е нация?“ и „Какво е една култура, ако не е консенсус?“

Авторът цитира „пекинския разговор“ между Владимир Путин и Си Дзинпин, които обсъждат безсмъртието. Темата за индивидуалното безсмъртие се свързва с демографския спад и намаляващата раждаемост в световен мащаб. Модерната политика се основава на убеждението, че индивидите са смъртни, а нациите – безсмъртни. Този договор между поколенията обаче ерозира. Повече по темата за промените и бъдещето може да прочетете в свързана статия.

Ерозията на културата, според Оливие Роа, не е замяна на една доминираща култура с друга, а прогресивно разграждане на културата като антропологична реалност и национален канон. Миграцията и капитализмът, търсещ евтина работна ръка, допринасят за това. Днес дори „високата култура“ е деградирала до „хоби сред много други“.

Доналд Тръмп е пример за промяната във връзката време-власт. Той не се интересува от историческото наследство, а от „вечното настояще“ на своя мандат. Неговият имперски нарцисизъм сигнализира за появата на национализъм, откъснат от историята. Този национализъм е враждебен към универсализма и не е национален проект, говорещ в бъдеще време.

Кризата на културата е разрушила историческата връзка между поколенията.

Гневът срещу малцинствата в глобализирания свят се обяснява с факта, че те не позволяват на мнозинствата да се чувстват като мнозинства. Демографският спад и нарастващата миграция подхранват страхове, че историческите мнозинства могат да се окажат утрешни малцинства. Правото да изключваш е екзистенциално за всяка демокрация, но начинът, по който се дефинира, отличава либералните от нелибералните демокрации. Анализът на Кръстев е широко цитиран в българските медии, което показва актуалността на тези теми за българската публика. Демографската криза е централна тема в националната политика, свързана с дебати за подпомагане на семействата и стимули за раждаемост. Освен това, европейските дебати за миграционни квоти и антидискриминационни норми превръщат теоретичния аргумент в конкретни политики.

В крайна сметка, трагедията, която се разиграва днес, е културният упадък на националната държава, а „мнозинствата, които се чувстват като малцинства“, са централни действащи лица в тази пиеса.