Българската идентичност: Между сенките на миналото и жаравата на бъдещето

Българите днес живеят в свят на дълбоки противоречия и социално разделение. Ние сме народ, съставен едновременно от сенки и светлина. Нашата история представлява уникален генетичен код, оцелял успешно в пролуките на времето. Ние сме потомци на онези, които не наведоха глави пред историческите бури. Същевременно сме деца на онези, които ги наведоха, за да запазят семето на рода.

Ние сме народ от сенки и светлина. Генетичен код, оцелял в пролуките на времето.

Българската народност се формира от сливането на прабългари, славяни и траки на Балканския полуостров. Това обединение създава мощна многонационална империя в миналото. В душите ни все още препуска конницата на хановете Аспарух и Тервел. В сърцата ни маршируват легионите на цар Симеон Велики. Но до тях стоят и боязливите батальони на преклонените главици. Във вените ни тече мастилото на книжовници и стоманата на воини. Усещаме както силата на предците при Одрин, така и страха от „пашата“ и „шефа“.

Модерната българска идентичност започва с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски през 1762 година. Този фундаментален труд призовава за гордост с нашия произход и език. Днес обаче често се срамуваме от това, което сме станали като общество. Ние представляваме странен и болезнен социален парадокс.

Ние сме парадокс: мразим държавата си, но до смърт обичаме земята си.

Днес българите са разпилени по целия свят като шепа зърно на вятъра. Живеем в София, Лондон, Пловдив, Мадрид, Варна и Чикаго. По време на Възраждането се оформя стремеж към един народ, една вяра и една държава. Сега обаче сме разделени на „фили“ и „фоби“. Пропастта между „леви“ и „десни“ или „умни“ и „прости“ става все по-голяма. Гледаме в чуждите градини, докато нашите собствени ниви буренясват. Превърнахме се в скептици, които вярват само в лошото време.

Денят на народните будители е официално въведен през 1922 година от Стоян Омарчевски. Празникът ни напомня, че не всичко за нацията е изгубено. Ние не сме пепел, а жарава, покрита с тонове прах. Чакаме своята пречистваща буря, за да лумне отново пожарът на духа.

Можем да бъдем архитекти на собствената си съдба, а не просто статисти в чужда драма.

Можем да бъдем народ, който отново ражда своите герои в съвремието. Тези битки не се водят с мечове на бойното поле. Те са ежедневни битки срещу безразличието и забравата. В нас още живее онзи див и несломим корен. Той е способен да пробие и най-здравия гранит на времето. Ние не сме залез, а точка на пречупване. От тази точка започва новият хоризонт за бъдещето на България. Ние сме минала сила, която търси своето бъдеще време.