България на историческия кръстопът: Защо Бордът за мир на Тръмп е шансът, който не бива да изпускаме

България отново се намира пред съдбоносен исторически избор. Дебатът за Борда за мир на президента Тръмп следва познат и вреден шаблон. Вместо да търсим националната полза, ние се страхуваме от чуждото мнение. Правителството и Парламентът влязоха в остър институционален конфликт по темата. **На 13 март 2026 г. Парламентът задължи правителството да внесе законопроект за ратифициране на присъединяването към Съвета за мир на Тръмп.** Този ход предизвика сериозни правни и политически спорове в София.

Служебният премиер Андрей Гюров изрази сериозни резерви към парламентарното решение. Той вече уведоми САЩ за временни затруднения при спазването на устава на Съвета. Гюров дори заплаши да сезира Конституционния съд заради действията на депутатите. В същото време България вече е официално част от тази инициатива. Това се случи неочаквано в края на януари 2026 г. Тогава бившият премиер Росен Желязков подписа Хартата на Световния икономически форум в Давос.

„Какво печели България?“

Историята ни учи, че смелите решения носят най-големи дивиденти. България често е изпреварвала големите сили в критични моменти. През 1949 г. признахме Китайската народна република веднага след СССР. **България е втората страна в света, признала Китайската народна република през 1949 г.** Този акт още носи плодове в двустранните ни отношения с Пекин. По същия начин през 1992 г. признахме първи в света Република Македония. Направихме го въпреки натиска от Гърция и скептицизма на западните ни партньори. През 1991 г. президентът Желев първи подкрепи Борис Елцин по време на преврата в Москва. Тези моменти ни поставиха на правилната страна на историята още преди другите да решат коя е тя.

Днес геополитическата рамка е доминирана от нова студена война. Конфликтите в Украйна, Иран и Венецуела са части от един и същ глобален пъзел. Китай и САЩ се борят за влияние върху ключовите енергийни ресурси. Бордът за мир е американският отговор за пренареждане на световната дъска. Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен постави точна диагноза на ситуацията.

„Епохата на геополитическата невинност приключи.“

България не може да остане безучастен наблюдател на тези процеси. Трябва да покажем как малка европейска държава взима самостоятелни решения редом със съюзниците си. **Общо 19 държави се присъединиха към инициативата на Тръмп, докато ключови европейски сили като Франция и Германия я бойкотираха.** Това отваря уникален прозорец за държави като нашата. Можем да изградим работещ институционален мост към новата структура. Вижте повече за това как България влезе в Тръмп ЕООД.

Бордът за мир има потенциал да продължи Авраамовите споразумения. Основната цел е трайна стабилизация и нова архитектура на Близкия изток. Саудитска Арабия и Израел активно търсят път към нормализация на отношенията. България притежава огромен „спящ капитал“ в този стратегически регион. Нашите инженери десетилетия наред изграждаха болници, язовири и пътища от Иран до Либия. Имаме голяма общност в Израел и съхранени исторически бизнес връзки. Стабилизирането на региона ще отвори мащабен инвестиционен цикъл за 500 милиона души. **Реконструкцията на Украйна се оценява на стотици милиарди евро, а България търси място на масата за преговори.**

Критиците твърдят, че Бордът включва страни с недемократични режими. Но дипломацията по дефиниция е разговор с онези, с които не сме съгласни. ООН включва Северна Корея и Русия, а ЕС преговаря с Египет и Азербайджан. Израелският премиер Ицхак Рабин казваше истината за мирните процеси.

„Мир не се прави с приятели. Мир се прави с много неприятни врагове.“

Дебатът у нас често се свежда до лични атаки и партийна аритметика. Опонентите на идеята я свързват единствено със санкциите по закона „Магнитски“. Твърди се, че определени партии търсят лична облага за своите лидери. Но историята не се интересува от първоначалните мотиви, а от крайните резултати. Когато Никсън посети Китай през 1972 г., го обвиняваха в политически опортюнизъм. Резултатът обаче промени световния ред за следващите петдесет години. Ануар Садат посети Йерусалим под огромен натиск и плати с живота си за мира. Урхо Кеконен запази Финландия свободна чрез сложни и често критикувани компромиси с Кремъл.

България трябва ясно да дефинира своите национални искания. Искаме ли окончателно отпадане на визовия режим за САЩ? Искаме ли по-голяма сигурност в Черно море срещу руската заплаха? Искаме ли водеща роля в балканската енергийна стратегия? Всичко това е възможно само ако седнем на масата и си поискаме. Малките държави получават несъразмерно повече, когато действат смело и предвидимо. Участието ни в Борда за мир не нарушава договорите ни с НАТО или ЕС. Напротив, то е в пълен унисон с европейските ценности за международна сигурност.

В момента политическата воля е размита в безплодни спорове. Делян Пеевски (ДПС) критикува ПП-ДБ за тяхното отношение към американските партньори. Крум Зарков (БСП) вижда в решението прокарване на неясни интереси. Депутатът Васил Пандов изразява съмнения относно правния статут на Съвета. Бойко Борисов първоначално обеща на европейските партньори да не ратифицира документа. Впоследствие обаче ГЕРБ гласува „за“ в пленарната зала. Тези противоречия показват липса на единна държавна стратегия за преговорите за Украйна.

„Каква България оставяме след нас?“

Това е основният въпрос, на който всеки държавник трябва да отговори. Пропуснатите исторически възможности рядко се завръщат при колебаещите се. България трябва да избере дали ще договаря правилата или просто ще ги следва. Мястото ни при следващото преустройство на световния ред се решава точно в този момент.