505 дни в плен и бягство от Газа: Двете лица на войната през очите на Тал Шохам и Самир ал Шариф
Двама мъже, Тал Шохам, освободен след 505 дни в плен на Хамас, и Самир ал Шариф, бежанец от разрушената Газа, разказват своите истории за оцеляване след 7 октомври. Тал описва нечовешките условия в подземните тунели на Хамас, докато Самир говори за глада и борбата да изведе семейството си, като в крайна сметка намира спасение в България. Въпреки различните им гледни точки за конфликта, и двамата търсят мир, но не виждат съвместно съжителство в близко бъдеще.
Животът в кибуц Беери, където детският глъч и песента на птичките хипнотизират, и ежедневието в гъмжащия от търговци град Газа се сблъскват трагично на 7 октомври. Тал Шохам, който често гостува със семейството си в кибуц Беери, и Самир ал Шариф, пенсиониран генерален директор от Газа, преживяват този повратен ден от двете страни на конфликта.
На 7 октомври 300 терористи от Хамас нахлуват в кибуц Беери. Те опожаряват къщи и оставят след себе си куршумни дупки и окървавени стени. От 1000 жители на кибуца, 101 са убити, а 29 души са взети за заложници. Тал Шохам попада в плен заедно със съпругата и двете си деца, но бащата на съпругата му е убит. Тал е окован в белезници и държан в изолация в град Газа, където терористите го показват като трофей по улиците.
„В първите 50 дни не знаех какво се е случило със семейството ми, със съпругата ми и двете ми деца. В ума ми се лутах между възможностите, че са освободени още на 7-ми октомври и са оставени в кибуца. Но само след два – три дни осъзнах степента на злото, което бяха причинили специално в кибуц Беери, действията им бяха в стила на терористичната групировка „Ислямска държава“.“
— Тал Шохам, освободен заложник на Хамас
В крайна сметка Тал Шохам прекарва 505 дни в плен на Хамас. В продължение на повече от година той е държан в подземен тунел, широк 1 метър и дълъг 12 метра, заедно с още трима заложници. Дългото обездвижване причинява трайни увреждания на едната му ръка. Условията на живот са нечовешки.
„Нямаше къде да се къпем – позволяваха ни веднъж на 21 дни средно, понякога и повече от месец. Дрехите ни бяха непрекъснато мокри от влагата и потта. Бях станал 50 килограма. Аз и Евиатал се разболяхме от скорбут – краен недостиг на витамин С. Болест, която е нечувана през последните 200 години в западната цивилизация. Ядохме само въглехидрати, без месо, риба, зеленчуци и плодове.“
— Тал Шохам, освободен заложник на Хамас
Освобождаването на Тал е помрачено от психологически тормоз. Хамас завежда другите двама заложници, Евиатал и Гай, да наблюдават церемонията по предаването му, след което ги връща обратно в тунела.
Бягството от Газа и България
В Газа, Самир ал Шариф и семейството му се събуждат на 7 октомври от звука на изстреляни ракети. Живеейки в района Макуси, където са разположени пет министерства на Хамас, те бързо осъзнават опасността. Само три часа след началото на атаката заключват къщата си.
„Нямаше място в Газа, което да е безопасно, където и да отидеш смъртта те гледа в очите. Ние по някакво чудо прибягвахме от смърт към смърт и успявахме да останем живи. От януари 2024-та до март беше много труден период. Нямаше храна в Газа, имахме достъп единствено до скъп фураж за животни.“
— Самир ал Шариф, бежанец от Газа
Домът на Самир, в който съхранява над 500 палестински експоната от Османската империя, е разрушен през февруари 2024 г. Поради глада Самир отслабва от 79 кг до 66 кг. Почти два милиона и 300 хиляди палестинци попадат в капана на глада.
Дъщерята на Самир, Сара, установява таен контакт с българското консулство в Кайро, тъй като Самир е завършил в България. Първоначално той отказва евакуация. След като обаче ситуацията става нетърпима, семейството взема решение да напусне. Налага им се да вървят четири часа по магистрала Рашид, носейки само раница на гръб, бяло знаме в дясната ръка и лични карти в лявата. На 6 април семейството вече е извън Газа и скоро след това пристига в София.
Различни виждания за мира
Въпреки преживените трагедии, Тал и Самир имат коренно противоположни възгледи за бъдещето на региона.
Тал Шохам, който е видял омразата на членовете на Хамас, смята, че съвместното съжителство не е възможно за това поколение. Той критикува Хамас за това, че са използвали средствата си за милитаризация и изграждане на подземна мрежа, която наричат „подземната Газа“, вместо да превърнат района в по-добро място за живот. Той се надява, че арабски държави ще посредничат за мир и ще се смени образователната система, за да спре насаждането на омраза.
Самир ал Шариф гледа на 7 октомври като на „естествена реакция на 77 години окупация“ и лишаване на палестинския народ от права. Той е човек на мира, желаещ да се върне в Палестина, за да изгради отново дома си.
„Разбира се, че ще се върна в Палестина, ще се върна в Газа и ще изградя отново дома си. Дори ако трябва най-напред да си разпъна палатка и в нея да живея. Остава родината майка – България е втората ми родина, тя ме прегърна и ни спаси от смъртта.“
— Самир ал Шариф, бежанец от Газа
И Тал, и Самир споделят, че най-важното е запазването на вътрешния свят и човечността въпреки жестокостта, като Тал изпитва благодарност, че семейството му е оцеляло. Казва, че е цяло чудо да се събужда и да чува децата си да говорят с него.
