505 дни в ада: Разказите на заложник и бежанец две години след началото на войната
Две години след атаките на 7 октомври, войната между Израел и Хамас продължава да оставя дълбоки рани. Разказите на Тал Шохам, прекарал 505 дни в плен, и на палестинския бежанец Самир ал Шариф разкриват двете страни на конфликта – травмата на жертвата и надеждата за бъдещето.
Снимка: БТА
Две години след бруталните атаки на 7 октомври, които разпалиха опустошителна война между Израел и Хамас, човешката цена на конфликта продължава да расте. От едната страна е историята за нечовешкото изпитание, а от другата – за изгубения дом и несигурното бъдеще. Това са разказите на Тал Шохам, прекарал 505 дни в плен, и на Самир ал Шариф, палестински бежанец от Газа – две съдби, белязани от един и същи конфликт.
Тал Шохам е отвлечен от дома си в кибуц Беери. За него следващите 505 дни са спускане в ада на неизвестността, глада и психологическия тормоз. Физическите и емоционалните белези са дълбоки. По време на плена той губи близо 29 килограма от теглото си. Най-мъчителна обаче е липсата на информация за съдбата на неговата съпруга и двете им деца.
„В първите 50 дни не знаех какво се е случило със семейството ми, със съпругата ми и двете ми деца. В ума ми се лутах между възможностите, че са освободени още на 7-ми октомври… Но само след два – три дни осъзнах степента на злото, което бяха причинили специално в кибуц Беери, действията им бяха в стила на терористичната групировка „Ислямска държава“. Сториха неща, които не мисля, че трябва да описваме. Искаше ми се да вярвам, че моето семейство е в безопасност и е в Израел. Но от друга страна исках да приема и възможността, че са убити в деня на атаката.“
— Тал Шохам, освободен заложник на Хамас
Неговата история е напомняне за продължаващата криза със заложниците. Дори и днес, най-малко 21 души остават в плен на Хамас, а усилията за тяхното освобождаване продължават да са в центъра на международната дипломация.
В същото време, от другата страна на барикадата, хиляди палестинци като Самир ал Шариф губят всичко. За него и голямото му семейство утрото на 7 октомври също носи ужас, но от различен характер.
„Събудихме се на 7-ми октомври от звука на изстреляни ракети. Домът ми се намира в район, в който са разположени 5 министерства на Хамас. Не знаехме какво става, бяхме стреснати в съня си и започнахме трескаво да търсим новини, за да разберем какво става.“
— Самир ал Шариф, бежанец от Газа
Две години по-късно, Самир живее като бежанец, а домът му е само спомен. Въпреки това двамата мъже гледат на бъдещето по коренно различен начин. За Тал, преживял нечовешката жестокост на похитителите си, съвместното съществуване изглежда невъзможно без фундаментална промяна.
„Не виждам шанс за съвместно съжителство в тази реалност. Надявам се, че ще има опит да се сложи край на войната с помощта на арабски държави, които да посредничат за мир… И може би да сменят образователната си система в Газа и на Западния бряг, за да не се насажда омраза към Израел и така да могат да говорят за общочовешки ценности, а не за превземане на територията на Израел.“
— Тал Шохам, освободен заложник на Хамас
Изненадващо или не, Самир, който също е загубил много, все още вярва в мира. Той залага на способността на своя народ да прости, ако види добронамереност. Тази вяра в помирението се откроява на фона на руините и страданието.
„Ще има съжителство между двата народа, а ние палестинците сме емоционален народ, и забравяме лошото, което някой ни е направил, ако човек тръгне към нас с добро.“
— Самир ал Шариф, бежанец от Газа
Техните разкази, пълни с болка, показват дълбоката пропаст, която войната е изкопала. Докато единият търси справедливост и гаранции за сигурност, другият се надява на емоционално помирение. Две години по-късно става ясно, че пътят към мира не минава само през политически споразумения, а и през лекуването на почти незаздравими лични травми.
